„По-дивно и по-загадъчно място от моя роден северозападен край не срещнах никъде. Тук и най-обикновените природни явления, каквито са дъждът, гръмотевиците, мъглите или снегът, и най-простата история сякаш са белязани с особен знак. Те носят нещо странно в себе си, забулени са в неяснота и тайнственост като лицето на кадъна, тъй че никога не можете да видите цялото лице, а виждате само очите ѝ“ – разбулва възторга и вдъхновението си Йордан Радичков.
Дали в центъра на София, където живее, из прохладните улици на Стокхолм, из екзотичните индийски жеги или из суетния кипеж на Париж, дали на среща с президенти, студенти, сираци или римския папа, той никога не напуска своята Калиманица, както и своето детство.
„Всичко, което съм написал е от моя любим край, който е като дълбок кладенец – казва за родния Северозапад. – Аз каквото можах изгребах.“ Удавената от язовир „Огоста“ родна Калиманица нарича „селце, изпаднало от каруцата на Бога“.
Роденият в монтанското село Йордан Радичков (24 октомври 1929 – 21 януари 2004) завършва гимназия в Берковица през 1947 г. Заради заболяване от туберкулоза се налага продължително лечение и възстановяване в санаториум. Година учи в Софийската духовна семинария. Радичков дискретно влиза в литературата през 1949 г. с импресии във в. „Народна младеж“. Негови очерци и разкази се появяват и във вестниците „Вечерни новини“ и „Литературен фронт“. Първият му сборник „Сърцето бие за хората“ излиза през 1959 г. През 60-те и 70-те години излизат и сборниците „Водолей“, „Плява и зърно“, „Как така“, в които основно действащо лице е човекът от настоящето. С романът пътепис „Неосветените дворове“ от 1966 г. и появилите се две години по-късно творби „Вятърът на спокойствието“ и „Ние врабчетата“ Радичков излиза от литературната традиция, налагайки се като автор от нов тип, със свои норми и правила.
По същото време пише сценариите за игралните филми „Горещо пладне“ и „Привързаният балон“. Пиесите му „Нова библия“, „Суматоха“, „Желязното момче“, „Януари“, „Лазарица“, „Опит за летене“, „Кошници“ и „Образ и подобие“ се играят в Европа и Америка. Той пише „Лазарица“ специално за големия актьор Апостол Карамитев и изключителния режисьор Методи Андонов. Когато те си отиват от този свят, за първи път в ролята на Лазар влиза невероятният Григор Вачков, а режисьор е Младен Киселов. Киселов прави по-късно и „Образ и подобие“ в Народния театър.
Златният фонд на БНР съхранява запис със спомени за Радичков на режисьора Маргарита Младенова и поета Румен Леонидов от 2008 г.
През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си: излизат сборниците с разкази „Хора и свраки“, „Малки жабешки истории“, „Мюре“, „Умиване лицето на Богородица“, „Автострадата“ и „Пупаво време“. През 2003 г. се появява сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи“.
С таланта и въображението си авторът населява страниците на своите книги с летящи и „спешени“ врани, вечно мрачни жаби, щъркели, клюводръвци, „пленени“ баражни балони, суматохи и умрели лисици, бели вълци, „космически“ круши-дивячки, идващи от отвъдното тенцѝ.
Радичков знае езика на селяните в кръчмата, на аверите от ловната дружинка, на шубраците сред полето, на патиците край шавара…И не само знае езика им, ами създава свой език, своя митологична трогателно-чаровна вселена. Вселена, в която намира място самобитната и противоречива същност на българина. Сладкодумникът не престава цял живот да разказва истории за човека, за неговия извечен копнеж за хармония с природата, отговаряйки на въпроса „накъде се движи светът“. Йордан Радичков „скланя глава“ пред въпросите на живота: „…цял живот трябва само смирено да отговаряш и не ти остава време поне веднъж в тоя живот ти сам да се изправиш в целия си въпросителен ръст и с целия си въпросителен ръст да извикаш на живота: ти отговори!“
Мъдрецът от Калиманица, както го наричат, обича да илюстрира магическия си свят с рисувани от него образи не само в книгите за деца, но и за възрастни. „Суматоха“, „Нежната спирала“, „Лазарица“, кучетата и лисиците са първите му илюстрации, по-късно се увлича по жаби, дракони, стоножки. Рисува и много Богородици.
„Аз не съм тъжен. Животът е тъжен. Ние всички остаряваме и убиваме децата в себе си без да усетим. Човек непрекъснато убива нещо в себе си, докато накрая сам себе си изтреби“, споделя писателят. А той, човека го определя като изречение, написано с много любов и вдъхновение, но пълно с правописни грешки, заради които го обича толкова много. Има ли божествено начало не е сигурен, но бащински ни съветва: „Бог може да го има, може и да го няма. Но ти живей тъй, все едно, че го има.“
С битка или с милувка Йордан Радичков приласка и подчини словото – за да изрази неговото вълшебство, за да преодолее обемите и очертанията му, за да му даде своя сила и младост. То е като семе, което покълва в земята, но и птица, която ни дава надежда. То е щастието да проумеем, че въображението е свобода и успешен „опит за летене“.
За присъствието му в литературата писателят Тончо Жечев споделя: „Той има остър, гоголевски усет към смешното, нищожното, дяволското. Общуването с него е празник. Той вижда живота главно откъм смешната страна, но в смеха му се прикрива плач, а зад плача наднича смях. От 60-те години насам той стана една от емблемите на нашата литература“.
Драматургът Станислав Стратиев долавя Радичковото слово в картини и музика: „Като Сали Яшар Радичков слагаше душа на своите произведения и ги пускаше да пеят по вечните пътища на България. Когато се появи нещо ново от него, без разлика дали е книга или пиеса, ще я чуем да пее отдалече, ще я познаем, невъзможно е да я сбъркаме с друга. Български е нейният глас, българско е нейното лице, ние сме там с децата, жените, бабите и дядовците, спомените, селцата, къщите и дървоядите, цялото това малко отечество, тази пуста, невъзможна България, без която не можем…Която непрекъснато ругаем, но която непрекъснато обичаме, и така ще бъде во веки веков.“
А режисьорът Рангел Вълчанов провокира: „Имаше нещо библейско в него. Изтърваваше някоя мъдрост, над която човечеството се е трудило милиарди години, и леко се усмихваше. Слава на Бога, че със своя живот и творчество ни остави голямо богатство. Животът му беше пълен с много смисъл и значение. И все си задавам въпроса заслужавахме ли Радичков?“
Долавяйки Радичковото творчество, като обяснение в любов към човека – вярвам, че го заслужаваме.