Тончо Жечев

Една от най-ярките личности в съвременната ни литература – писател, литертуровед, критик, историк и народопсихолог проф. Тончо Жечев (6 юли 1929 – 25 февруари 2000) е един от неоспоримите авторитети за обществото ни.

Роден в шуменското село Дивдядово и завършил право в СУ „Св. Климент Охридски“ (1954), Тончо Жечев навлиза в литературния живот през 60-те години като редактор в сп. „Родна реч“. Защитава докторска дисертация по литература през 1963 г. Професор е от 1976 г., член-кореспондент на БАН от 1988-ма. Дългогодишен директор на Института по литература към БАН (1974 – 1983), главен редактор на сп. „Септември“ (от 1991 г. преименувано на „Летописи“). Като активен общественик е бил член на съвета на Международната фондация „Св. Кирил и Методий” (1991), на Съвета за национално развитие на президента Петър Стоянов и на обществения съвет на фондация „Отворено общество” (1997). От 1998 г. е член на Националния съвет за радио и телевизия (НСРТ) от президентската квота.

През целия си живот проф. Тончо Жечев винаги е в центъра на обществените битки и проблеми – с позиция, с готовност да се противопостави, да убеждава, но и да бъде убеждаван… Много често неговите книги и изказвания са повод за яростни полемики, литературни и идеологически спорове.

След себе си той остави над 700 публикации в литературната критика и есеистика, народопсихологически изследвания. Първата му книга „Съвременни образи и идеи“ излиза през 1964 г. Някои от следващите му произведения са „Идеи на прозата“ (1967), „Критически погледи“ (1971), „Литература и общество“ (1976), „История и литература“ (1979), „Род и родно място“, (1983), „Историята и теориите на един Пигмалион“ (1983), „Митът за Одисей“ (1985), „Лебеда и смъртта“ (1993), „Какво иска свободата“ (1999)… Книгата на неговия живот обаче си остава „Българският Великден или страстите български“ (1975), преиздавана 6 пъти и преведена на няколко езика. В нейния увод професорът пише:

„Изпитвам потребност да кажа на читателите няколко встъпителни думи за тази книга. Една и съща фраза може да се изговори по два противоположни и все пак равностойни начина: с гордост и със съкрушение. Когато сега кажа, че тази книга ме е занимавала цял живот, а съм работил върху нея десет години – в това има и гордост, и съкрушение. Гордост, че съм могъл толкова дълго да живея с мисълта за нея, да преодолея редица трудности, свързани с подобен замисъл; съкрушение, защото изпълненото, постигнатото е далеч от намеренията, плановете, с много непълноти и недостатъци, които сега, накрая, виждам по-ясно от най-строгите си критици. Едно мога да кажа с увереност: трябваше да я напиша. И тъй като сам виждам всичките несъвършенства, се надявам други да продължат започнатото…“

Критик по призвание, по съдба и дарба. Всеки ред, излязъл изпод перото му, е споделена болка или радост, споделен опит. От Златния фонд на Българското национално радио Ви предлагаме няколко откъса от негови интервюта, които илюстрират ясните позиции на човек с енциклопедични познания, осмислени в негов собствен поглед към света.

В разговор от родното му село Дивдядово, Тончо Жечев разсъждава върху случайностите, спомня си как се е насочил към критиката, а по-късно и към Цариградския кръг на Българското възраждане:

      „Винаги ми е лежала на сърце една традиция в българската култура, когато литераторите са и историци преди всичко“ – запис 1985 г.

В изказване за т. нар. Априлска литературна дискусия проф. Тончо Жечев споделя тревогата си от спадането на равнището на литературните спорове и на работата в областта на културата:

      „Опасно е да се тъпче на едно място и да се връщаме на отдавна решени проблеми под ръководството на изпечени методолози“ – запис 1987 г.

В интервю по повод етническите конфликти на Балканите, проф. Жечев споделя, че го занимава повече въпросът за преодоляването на предубежденията и наслоенията, отколкото самото решаване на конфликтите. Смята, че у нас никой не си поставя за задача да търси начини как да обединява хората и дори културата е помагала повече за обособяването на етническите групи, отколкото за тяхното общуване:

      „Във века на информатиката и при толкова възможности за общуване, балканските народи се самозатвориха повече, отколкото в предишните векове…“ – запис 1994 г.

Тончо Жечев се спира на особеностите и спецификите в нашата история, които формират определен тип мислене и поведение, водещо често до “неадекватни реакции… и илюзии, че с един замах ще бъдат решени вековни въпроси”:

      „Нашето развитие винаги е съпътствано от една „болна температура“, която води до деформации в психологически и културен аспект“ – запис 1995 г.