Когато я смятали за италианка, тя заявявала: „Грешите, аз съм чиста българка… И се гордея като българка!“
В плеядата блестящи български оперни певци, изявявали се по световните сцени в първата половина на двадесети век, като: Цветана Табакова, Христина Морфова, Петър Райчев, Люба Велич, Елена Николай, Тодор Мазаров, Катя Спиридонова, Любомир Вишегонов, Борис Христов, с особена стойност се открояват талантът и постиженията на Анна Тодорова, която в продължение на повече от 30 години разнася по цяла Европа името и славата на българското певческо изкуство и сценично оперно майсторство.
Родена на 21 септември 1892 г. в София, Анна Тодорова от 18-годишна пее като хористка и солистка в Българската оперна дружба. Дебютира с ролята на Зибел от „Фауст“ на Гуно през 1910 г. Дарованието ѝ бързо се развива. Учи в Рим при Паоло Тости и Аристиде Франческати (1911 – 1913), по-късно специализира в Женева при Леополд Кетен (1915 – 1916), където я чува директорът на нюйоркската Метрополитън опера Гати Казаца. Той почти си загубва ума по 24-годишната българка и веднага ѝ предлага договор. Първата световна война обаче попречила на Анна да замине за Америка, така че тя приема подобно предложение от Берлинската опера, където започва задграничната си оперна дейност през сезона 1916 – 1917 г. Тук изнася на български език с голям успех ролята на Кармен от едноименната опера на Жорж Бизе. Тя е първата българска артистка, пяла в Европа на родния си език. Голяма част от припечеленото дарява на Българския червен кръст. Постепенно се налага като изпълнител от голям мащаб и повече от дванадесет години пее на световноизвестни оперни сцени. Забележителното ѝ сценично и гласово превъплъщение в ролята на Амнерис в „Аида“ на Джузепе Верди, в парижката Гранд опера, предизвиква фурор сред специалисти и публика, спечелва ѝ всеобщо признание и веднага получава договор за пет сезона (1921 – 1926), което я прави първата българка на сцената на Гранд опера за такъв дълъг период.
Анна Тодорова многократно гостува на оперните сцени в Англия, Холандия, Египет, Белгия, където е привлечена за примадона на Оперния театър в Анверс. През 1932 г. се завръща окончателно в България. Веднага е назначена като солистка в Софийската опера, а от 1943 г. е професор във Вокалния факултет на Държавната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. Сред учениците ѝ са изтъкнати певци като: Атанас Иванов, Илия Йосифов, Йорданка Тенчева, Бойка Косева, Мария Башева, Павел Герджиков и др. Певицата активно сътрудничи на Радио София. Заради огромния си талант с еднаква лекота представя пред микрофона арии, дуети, включва се в изпълненията на сюити за глас и камерен оркестър върху народни песни от Любомир Пипков, Марин Големинов, Цанко Цанков.
„Нейното обаяние извира преди всичко от изключителната ѝ гласова природа, от отлично овладяната певческа техника, от прочувственото ѝ фразиране. Тодорова притежаваше плътен, красив, огромен по обем и сила глас, алтов по цвят и масивност в ниския регистър и мецосопранов по своята спонтанна устременост във височините. Тембровата окраска на гласа ѝ бе подчертано индивидуална и неотразима по въздействие.“– казва проф. Константин Карапетров, музикален педагог.
Сред най-ярките творчески постижения на оперната певица се открояват Амнерис от „Аида“, Азучена от „Трубадур“, Кармен от едноименната опера, Далила от „Самсон и Далила“, Шарлота от „Вертер“, Иродиада от едноименната опера, циганката от „Янините девет братя“. Незабравими остават и песенните ѝ концерти с произведения от различни стилове и автори. Анна Тодорова е носителка на сребърен медал от Женевската консерватория (1916) и на орден „Червено знаме на труда“(1959).
На въпроса коя своя роля обича най-много, оперната актриса отговаря: „Всичките! Във всяка роля се чувствам или само Аида, или само Зибел…Преставам да бъда Анна Тодорова!“
Напуска този свят на 11 април 1972 г. полусляпа, победена от диабетната болест, но със сърце отворено за музиката и за „малката ни, но скъпа България“, на която отдава целия си живот и изключителното си музикално-сценично творчество.
„Гордеех се с националността си. Струваше ми се, че винаги когато след представление многократно ме викаха на сцената, в моето лице приветстваха малката ни, но тъй скъпа родина България.“