Кръстьо Куюмджиев (27 септември 1933 г. – 22 май 1988 г.) е един от изявените критици от втората половина на XX в. Неговата дейност е пряко свързана с златното време на българската литература, когато творят писатели като Николай Хайтов, Йордан Радичков, Антон Дончев, Ивайло Петров, Андрей Германов и много други талантливи автори. В тази художествена среда е неизбежно да не се родят и даровити майстори на критическото изкуство като Кръстьо Куюмджиев. Критиците от неговото поколение, сред които Тончо Жечев, Цветан Стоянов, Здравко Петров и др., отхвърлят битуващата дотогава догма в критическото мислене и въвеждат един по-есеистичен подход в аналитичното литературно изкуство.
Критическите трудове на Кръстьо Куюмджиев се отличават с артистичен темперамент и усет за актуалност. По повод изследването „Критика и литературен живот“ (1977), за която критикът е награден от Съюза на българските писатели (СБП), Светлозар Игов пише:
Оперативната критика на Куюмджиев е образец за това как всеки факт от съвременния литературен живот може да се превърне в повод за проникновен социологически и моралистичен разговор.
И в новата си книга Куюмджиев се проявява като най-добрия полемист в съвременната ни критика. Дори когато някои от тезите му изглеждат крайни, увлича ни страстният му темперамент, последователността на концепциите, изразното майсторство. Куюмджиев ни респектира като среща с един зрял и темпераментен критически ум.
Кръстьо Куюмджиев е роден в Свищов, където завършва средното си образование. След това е приет руска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Става доктор на филологическите науки и работи в Института по литература при БАН. За него критиката е съпреживяване, той навлиза в света на автора и дълбае надълбоко, а не нашироко. Вълнуват го толкова различни творци като Яворов, Кирил Христов и Никола Ракитин. Дори когато признава, че не обича Валери Петров, критикът му посвещава статия, в която анализира големия талант на поета и неговото майсторство в пресъздаването на новия тип герой.
Обективен, верен на принципите си, понякога хаплив, Куюмджиев е критик, който притежава способността да убеждава читателя със своята аналитична последователност. През 1972 г. пише „Два парадокса за Радичков“ и четири години по-късно излиза от печат „продължението“ – „Феноменът Радичков“. Така „дописва“ и статиите си за Богомил Райнов, а с критическите си разсъждения върху романа „Тютюн“ на Димитър Димов в „Словото – творец“ (1985) прави силни заявки за последващ широкообхватен труд, посветен на писателя. През 1987 г. се ражда очакваната „Монография за Димитър Димов“, за която Куюмджиев е отличен с награда на СБП – само три дни преди кончината му. В същия период пише „Кант и Достоевски“ – книга, която остава недовършена.
Една от големите заслуги на Куюмджиев в осмислянето на културно-историческото ни минало са двете пространни студии върху „случая“ „Веда словена“ (от санскрит „знание за славяните“). Именно статиите му, посветени на сборника за български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха от Стефан Веркович, дават мощен тласък на критическата дискусия около мистификацията на един безспорен феномен в нашия фолклор.
Артистичният подход в изказа на Куюмджиев прозира дори в книгата му „Ела, Боже, да ядем – готварски рецепти на един естет“, издадена през 1992 г.:
Греяната ракийка ни очаква трепетно в чайника, като нежна девица в бяло очаква грядущия жених.
Гювечът е капризен като примадона, всеки момент може да ти се сервира някоя история или да те направи за смях. Той иска непрекъснато да му се отделя внимание, да вижда у вас непрекъснатата готовност за нежни грижи и ухажване.
Критици като Куюмджиев остават в темелите на една школа, която формира дефиницията за новата критика – тази, която е пропита от артистичен темперамент. В статията си „Лекарю, излекувай се сам“ Куюмджиев най-ясно обрисува своето разбиране:
Критиката е лично творчество, тя е съдба, а не занаятчийско занимание, професия на учени скудоумци, които събират фактите, за да ги трупат, а след това да ги замразяват и унищожават. Когато няма страст, вдъхновение, патос и любов, не може да се роди истинска критика.