На 55-годишна възраст след тежко боледуване почина световноизвестният баритон Дмитрий Хворостовски. Един от най-изявените оперни певци на днешното време, Хворостовски години наред оглавява афишите на водещите световни оперни театри. В края на 2016 г. той престана да излиза на сцена заради усложненията от болест. През месец май тази година Хворостовски изненадващо се появи в постановка на Метрополитън опера в Ню Йорк, за да изпълни солото на Риголето от едноименната опера – една роля, превърнала се в негова запазена марка. За последно пя през юни във Виена на концерта „Дмитрий и приятели“ по време на австрийския фестивал Grafenegg.
Дмитрий Хворостовски е роден на 16 октомври 1962 г. в Красноярск. Печели световна слава с ангажиментите си, след като през 1989 г. е отличен с първа награда на Международния конкурс „Певец на света“ в Кардиф. От средата на 90-те се установява в Лондон. Дебютира в операта на Ница в „Дама Пика“ от Чайковски, след което пее на най-прочутите оперни сцени по целия свят – Кралския театър в Ковънт Гардън, Метрополитън, Ла Скала, Парижката „Гран Опера“, чикагската Лирик Опера.
В Златния фонд на БНР се пази единственото интервю, дадено от изключителния Дмитрий Хворостовски за българска медия. Направено е от музикалния редактор д-р Цветана Тончева по повод постановката на операта „Евгений Онегин“ в Метрополитън опера – Ню Йорк, излъчена и по програма „Христо Ботев“. В записа ще чуете мнението му за руската опера, за приликата му с героя Евгений Онегин, за ролите, близки до сърцето му, за работата му с диригентите Филип Жордан и Валери Гергиев.
Първото за българска медиа интервю със звездния баритон Хворостовски е уговорено от редакция „Класическа музика” на програма „Христо Ботев” във връзка с директното излъчване на спектакъла на „Евгений Онегин” в МЕТ – Ню Йорк на 24 февруари 2007 г. Това са традиционните съботни матинета от МЕТ, достъпни за слушателите в САЩ, Канада, Австралия, Япония, Китай и 30 страни от Европа, включително – България. У нас спектаклите от МЕТ се излъчват по програма „Христо Ботев” на БНР.
Ето текста на разговора на д-р Цветана Тончева, музикален редактор в БНР, с Дмитрий Хворостовски, а в прикачения звуков файл може да чуете оригинала на интервюто.
Въпрос: Дмитрий Александрович, пяли сте Онегин още през 1993 година в Лондон, после записахте цялата опера на диск за фирмата „Филипс”, а след това – преди около десет години, започнахте да отказвате всички предложения, свързани с Онегин. Защо?
Д.Х.: Знаете ли, всъщност сега няма да мога да го обясня. Просто така съм усещал нещата по онова време. Вероятно не съм бил напълно удовлетворен от това как правя ролята и… явно това бе някаква моя „болест на растежа” или нещо подобно. Освен това смятах за не особено удачни и постановките, в които участвах, затова продължавах да отказвам ролята. Но според мен – напразно.
Разбирам, а каква е сегашната постановка в МЕТ? Кой е режисьорът?
Д.Х.: Режисьор е Робърт Карсън. Тази постановка датира някъде от 1997 или 1998 година, така че сега е възстановка.
А класическа ли е?
Д.Х.: Относително – да. Тя е много, много – бих казал, остроумна… Много е свободна, не е обременена от декор. Сцената на практика е празна и в зависимост от картината и мизансцена се сменят само някои подробности – или се слагат няколко стола, или падат листа, или по средата има само един стол. Но на сцената няма нищо повече – и съответно нищо не отвлича вниманието от това, което се случва.
Смятате ли, че тази постановка рязко се различава от лондонската, в която пяхте през март миналата година?
Д.Х.: Да, тази е съвсем друга, съвсем друга.
А какво бихте казали за диригентите – двама съвсем различни. Миналата година в Лондон в „Онегин” Ви е дирижирал Филип Жордан, млад французин, а сега е Гергиев. Можете ли да ги сравните в тази опера?
Д.Х.: Аз изобщо не бих ги сравнявал, защото за мен Гергиев е недостижим гигант и на практика никой не би могъл да се сравнява с него. В този смисъл Жордан беше новак, това бе първото му изпълнение, първото обръщане към тази опера. Освен това, той усеща и чувства тази музика не така, както например ние – руснаците, или да речем хората със славянска кръв. Затова неговият „Онегин” бе достатъчно… как да кажа… утилизирано-европейски…
Нямаше я руската душа?
Д.Х.: Ами, естествено, откъде да му се вземе руската душа, след като е от Швейцария. Просто, нямаше я онази дълбочина, проникновеност, нямаше я онази трагедия преди всичко. Тази болка, която присъства в творбата, тя не се усещаше – нещо, което по принцип е стаено във всяка нота на Чайковски. Дори в самото начало, в първия звук. Операта започва по съвършено необикновен начин. Това е някаква носталгична, болна музика. В този смисъл – разбира се, трудно е за човек, който не е от славянски и руски произход. Трудно е да разбере случващото се в тази опера. Освен това в постановката не бяха поканени руски певци, а европейски, така че смисълът беше друг. Тук, в МЕТ, преди всичко е Гергиев – и именно благодарение на него атмосферата е уникална. Гергиев с неговото абсолютно гигантско, Superhuman, усещане за музиката. Той като че ли заразява с емоциите си и оркестъра, и всичко, което се случва на сцената. Аз много обичам да пея с Гергиев. Смятам го за недостижим музикант и, това, че сме заедно, за мен е огромен, огромен късмет. Това, че пея всъщност първия си Онегин на любимата си сцена – в МЕТ, с такъв музикант. Безусловно – това е късмет и за мен, и за Рене Флеминг, за Рамон Варгас и за всички останали.
С това отговорихте на въпроса ми – как мислите, дали руските опери все пак трябва да се изпълняват само от руснаци. Струва ми се, че вече отговорихте.
Д.Х.: Не, не, може би не ме разбрахте правилно. Не смятам, че руските опери трябва да ги пеят само руски певци. Иначе какво да правят всички останали с оперите на Верди – само италианците ли трябва да ги пеят? Какво да правим ние тогава – ние много обичаме да пеем Верди… А и аз смятам, че Рене…
Рене за първи път ли пее Татяна?
Д.Х.: Не, не за първи път. Вече няколко пъти е пяла Татяна, пък и заедно сме пяли дуета от тази опера на много концерти. С всеки спектакъл Рене се променя, израства, придобива все по-голяма дълбочина и някакви именно руски, славянски качества. И после – Рене е съвършено талантлива, изключително талантлив музикант! Певица, която може практически всичко – всичко!
Зная, че има славянски корен, може би затова? В родословието й присъстват някакви чехи, като че ли…
Д.Х.: Възможно е, да възможно е.
А Вашият коментар за тенора – Рамон Варгас в образа на Ленски?
Д.Х.: Според мен това е абсолютно, стопроцентово попадение за този образ. Рамон Варгас и като глас, и като характер, усещане, и по музикантските си качества удивително подхожда за ролята на Ленски. Отдавна не съм чувал някой да пее Ленски по този начин. Бих казал дори, че това е практически сто процента руско изпълнение. Рамон е страхотен музикант и всички, дори най-вече руските слушатели и зрители тук отбелязват постижението му в тази роля.
Разбирам. А Вие приличате ли на своята роля? Приличате ли си по нещо с Евгений Онегин?
Д.Х.: Ах, не зная, не зная. Трудно ми е да кажа. Онегин, това е може би част, една огромна част от моя творчески път. Живея с тази роля вече повече от 20 години. Трудно е да повярвате, но аз започнах да пея Онегин, когато бях съвсем малко повече от 20-годишен, бях на 22, струва ми се.
Да, накъде прочетох, че когато сте отишли на първия си урок при Вашата преподавателка по пеене – Екатерина Йоффел, сте й казали: „Аз пея Онегин!”, а тя се засмяла.
Д.Х.: И съвсем напразно се е засмяла, защото тогава наистина пеех Онегин. Когато бях едва 19-годишен, вече много неща ми бяха подвластни. Тя просто реши да се пошегува с мен. Но въпреки това аз имам дълга история, свързана с Онегин. Разбира се, много неща ме свързват лично с тази роля и този образ.
А обичате ли анекдоти и епиграми? Както Онегин ги е обичал?
Д.Х.: Анекдоти? Да, обожавам смеха, обожавам анекдотите. Аз съм от онези хора, които не помнят вицове, но безумно и гръмко се смеят, когато ги слушат.
Ето, а Онегин ги е помнел. Той освен това е обичал и епиграмите и е бил доста злоезичен. А Вие злоезичен ли сте?
Д.Х.: Мога да бъда злоезичен.
А покорител ли сте на женските сърца – като Онегин?
Д.Х.: А…, ами в някакъв смисъл явно това е така, защото… професията ми е такава… аз май само с това се занимавам, да.
Във всеки случай всички мислят така. Онегин, Елецки, княз Андрей Болконски – и това е. Струва ми се, че в сценичния ви репертоар няма други руски роли. Права ли съм?
Д.Х.: Практически да, е имам още няколко: Грязной от „Царска годеница”, Роберт от „Йоланта”, но по принцип не съм особен специалист в областта на руската опера.
А защо? Нали Сте руснак – би трябвало да пеете именно руски опери.
Д.Х.: Просто аз, моята певческа школа, всичките ми идеали и стремежи се базират върху белкантото, затова пея италиански композитори.
Онегин, Дон Жуан или Риголето – коя от тези роли Ви е най-близка?
Д.Х.: Най-близка? Е, в дадения случай, разбира се, това е Онегин – поради вече назованите причини, защото по принцип вече 20-годишната ми дружба с тази роля представлява нещо. Дон Жуан вече не го пея – и то от доста години. А Риголето още пея, но доста рядко, защото това е много драматична роля и се старая да не я изпълнявам често. Макар че много ми харесва. Това също е една от партиите, които исках да пея още като студент, 19-20 годишен. Тогава я научих, но се обърнах към нея относително неотдавна. Това е една съвсем друга история – също много интересна и носталгична. Но с Риголето всичко е наред. От време на време го пея и много ми харесва да го правя.
Сега Ви очаква Симон Боканегра?
Д.Х.: Симоне? Неотдавна го изпях за първи път в Хюстън. Това безусловно ще бъде роля /надявам се/ до последните години на кариерата ми. С нея ще ме свързват много неща. Това ще бъде своего рода Онегин – за останалата част от творческия ми живот. Ролята, безусловно, е комплексна и много интересна.
Преди няколко години едно британско списание публикува статия за Вас и за Брин Тервъл. Статията беше озаглавена „Огън и лед”. Така и не разбрах кой от двама ви е ледът и кой – огънят.
Д.Х.: Аз също не зная, честно да Ви кажа. (смее се)
А какво мислите за кариерата на Брин Тервъл?
Д.Х.: Смятам, че кариерата му безусловно е, беше и е много удачна. Това е неординарен човек, удивително талантлив е – каквото и да прави, го прави с огромна енергия, с талант и още – с потресаваща убедителност. Както и да го прави, каквото и да внася в една роля, той е абсолютно убедителен. Да не говорим за това, че в стилистично отношение нещата винаги са верни, да не говорим за вокалните му качества, но всичко при него е абсолютно – 150 процента убедително! Всичко, което той прави, го прави винаги талантливо и гениално.
Значи ли това, че бившите конкуренти от Кардиф сега са приятели?
Д.Х.: Е, трудно е да ни наречете приятели. Ние практически не се срещаме, тъй като той е бас-баритон, аз съм баритон и рядко бихме могли да се срещнем на сцена. Само в една постановка сме работили заедно. В Залцбург пяхме в „Сватбата на Фигаро” – той беше Фигаро, аз бях Графът. Оттогава съдбата никога повече не ни е сблъсквала професионално. Срещаме се в живота, в различни театри – най-вече в Ковънт Гардън и МЕТ, на вечеринки и партита, но нищо повече.
За Вас пишат не само супер-отзиви за пеенето и актьорската Ви игра, а и „необикновено дълбок, мислещ и проницателен събеседник” – цитирам. Мисля, че го беше написал някакъв американски автор. В тази връзка – как се отнасяте към безкрайните епитети, които ви съпровождат: „Елвис в операта”, „Сибирски тигър”, „Сибирски експрес”, „Един от 50-те най-красиви хора в света” на списание „Пийпъл” – и т.н. и т.н. Това не Ви ли смущава, или притеснява?
Д.Х.: Знаете ли, вече минаха толкова години и аз свикнах с всичко това. И после – това са абсолютно неотменимите атрибути на така наречения „public relation”. Непрекъснато ти се налага да се сблъскваш с това. То като че ли “примамва”, как да кажа, интригува зрителите. Публиката преди всичко откликва на подобни „символи” – ако мога така да се изразя. Обръщат ти внимание, а после започват да те слушат – и те оценяват вече след това. Така че – по принцип всички и всякакви средства в тази област са добри. Още повече, че жанрът на операта (поне аз така смятам) изисква определена подготовка, определени качества – за да умееш и да слушаш, и да познаваш нещата. Все пак хората трябва да бъдат привличани към този жанр, трябва да им бъде интересно, за да може повече хора, в това число млади, да му обръщат внимание. Жанрът, разбира се, е удивителен по своята същност, много комплексен е и смятам, че го чака прекрасно бъдеще.
Как повлия на кариерата Ви изборът на малката, независима компания „Делос” вместо „Филипс” или някой от другите звукозаписни гиганти?
Д.Х.: Работата е в това, че с гигантите не се работи лесно. После – гигантите на практика в момента се самоунищожават. Един такъв гигант като „Филипс Класикс” например не успя да просъществува и бе закрит. През 1998 година той просто изчезна, както изчезват и други. Разбирате ли, те се сливат, започват да работят, но класическата музика не прави звукозаписните фирми жизнеспособни. Тези фирми съществуват само благодарение на поп-музиката. И разбира се, бъдещето не принадлежи на подобни гиганти. Затова малката компания, която е по-мобилна, с по-малко средства, но по-дружелюбна и по-гъвкава, се явява най-изгодна в дадения случай. Още повече – и тези компании в скоро време също ще изчезнат и ще има някакви съвършено нови варианти на работа. Преди всичко се предполага, че ще се работи с Интернет, с новите технологии и т.н.
Имате доста дискове, които бихме могли да определим с понятието „кросоувър”. Това Ваша политика ли е, Ваш личен избор?
Д.Х.: Е, нямам чак толкова много „кросоувър”. Считам, че „кросоувър” са само последните ми два диска – с военните песни и класическите съветски песни. (Хворостовски скромно пропуска още няколко албума с неаполитански песни, руски романси и руски народни песни в различни аранжименти – б.а.). В това няма нищо лошо. Напротив, беше ми много интересно да записвам тези дискове. И после – аз пея доста от този репертоар. И в Русия, и не само в Русия – имах турнета из САЩ и Европа с тези песни. Това е класическа музика – така смятам аз. Популярна класическа музика, която изпълнявам със същия интерес като другата класика.
Няколко от любимите ви неща в живота. Няма да питам за любимата Ви музика, опера или композитор, но например – искам да попитам – Павел Лисициан все още ли е Вашият любим баритон?
Д.Х.: Ама разбира се. Разбира се – Павел Лисициан, Павел Герасимович! За съжаление той почина преди няколко години (през юли 2004 – б.а.). Познавах го и винаги много съм го обичал. И той се отнасяше много топло към мен. Това е практически един от първите гласове, които ме покориха. Той съвършено ме очарова още когато бях дете и винаги, винаги съм обичал този глас и този изпълнител.
Казват още, че се възхищавате от старите изпълнители, старите известни баритони като Батистини, Гоби…
Д.Х.: Да, Батистини, Тито Гоби. Моят любим баритон от 15-16-годишната ми възраст бе Еторе Бастианини – един от най-красивите гласове с удивителна творческа съдба. За съжаление той рано си отива от този живот. Умира на 45 години, но е оставил много записи. И аз цял живот трошичка по трошичка съм събирал и събирам информация за този певец. Много харесвам гласа му, много обичам този изпълнител. После съм слушал много певци – и сега слушам някои от старите. Батистини безусловно – той е кралят на баритоните, Тита Руфо…
Тоест – придържате се към старата школа?
Д.Х.: Старата школа – да, но старата школа – пречупена, с похвати от новата школа. Да, разбира се, придържам се вокално, разбира се.
А извън професията, извън музиката какво обичате най-много?
Д.Х.: Какво обичам най-много? Обичам да чета, винаги нещо си чета. Доста често – практически всеки ден или през ден спортувам. Обичам да бъда със семейството си – жена ми и детето постоянно са с мен.
Казват, че жена Ви е много красива.
Д.Х.: О, тя е истинска красавица!
Миналата година бе публикувано едно Ваше интервю за ИТАР-ТАСС, където уж сте казали: „Не вярвам в Бога, вярвам в музиката”. Възможно ли е наистина да сте казали такова нещо?
Д.Х.: Да, аз не вярвам в Бога. Но тъй като човек трябва да вярва в нещо – аз вярвам в музиката, вярвам в любовта, вярвам в дружбата, вярвам в доброто, в честността. Ето в тези неща, които по принцип са абсолютно сходни с религията, защото религията без съмнение е взела най-хубавото от човешката история и човешките отношения. И естествено, аз вярвам в това и се старая да се придържам към тези понятия. Но в Бога не вярвам.
Не мога да Ви опиша колко съм благодарна за този разговор. Българските слушатели ще полудеят! Искам да изпратя специални поздрави на Вашата съпруга, която ни съдейства за това интервю и разбира се – на малкия Ви син. И още – специални поздрави на Константин Орбелян (диригентът, с когото Хворостовски основно работи и записва в последните години – б.а). Аз го интервюирах, когато той беше тук, в България, с Московския камерен оркестър.
Д.Х.: Ами той е щастлив човек, защото е бил в България, а аз – не. Никога не съм бил в България, а много ми се иска…