Социалистически реализъм. Под знака на това понятие сме привикнали да подпъхваме преди всичко различни произведения на изкуството, особено литературни. Не без основание: методът на „социалистическия реализъм“ официално се ражда през 1934 г. на Първия всесъюзен конгрес на съветските писатели, тоест тъкмо от литературата тръгва одисеята му из културната история. Терминът в този си вид е въведен от Иван Гронски, един от организаторите на конгреса, който го предложил през 1932 г. в статия във в. „Литературная газета“. Терминът измества употребяваната дотогава естетическа категория „пролетарски реализъм“, чийто автор е Анатолий Луначарски. Не е ясно, ако народният комисар по просвещението на РСФР би бил между живите, дали „социалистическият реализъм“ щеше да се приеме така безропотно от писателите, въпреки авторитета на Максим Горки, твърдо застанал зад него. Луначарски обаче умира на 23 декември във френското градче Ментона и пътят на метода е открит…

Метода обаче не бива само към изкуството да го пришиваме, медиите също бяха под властта му. Разбира се, при тях, при средствата за масова информация, както беше прието да се наричат, действието на социалистическия реализъм се проявяваше под форма на агитация и пропаганда. Но и те спазваха принципите на метода: да се представя желаното за действително, както би рекъл Хегел; тоест истината да е вярна не на истината, а на идеологията и партията. Това е постулатът за партийност, най-важният и при соцреализма, и при пропагандата. Гласи: „Винаги верни на партията!“

Съществува обаче едно поле, в което социалистическият реализъм събираше заедно изкуството и средствата за масова информация, за да пламти в него с огъня на Прометей (или по-добре на Данко) – артистично-медийното поле на радиотеатъра (е, и на телевизионния театър, който изчезна, за жалост). Тук социалистически реализъм и пропаганда и агитация се събираха, за да изразят в най-висша степен правдата и неизбежността на „най-прогресивния“ от всички обществени строеве в развитието на човечеството. Във фонда на Българското национално радио има множество постановки, издържани в правоверната концепция, които не стават за програма, но пък биха били изключително полезен материал за всеки изследовател, заел се с проучването на този период от българската история. Полезност поне в три посоки: 1) Да вдиша духа на времето, Zeitgeist, по израза на Хердер, да се спусне до дълбините му, за да усети всичката задуш(ев)на атмосфера, която цареше тогава; 2) Да се подпомогнат учените, ангажирани с периода – историци, философи, културолози, социолози, психолози, изкуствоведи, че дори и икономисти, с исторически и артефакти за по-пълното разбиране на процесите, протичащи по онова време както в областта на управлението на изкуството, така и в областта на управлението на медиите; 3) Да се извадят на повърхността неизвестни или забравени произведения на български и чужди автори и изпълнители – драматурзи, режисьори, артисти, които да дадат една по-пълна и жива картина на тяхното творчество. Това са основанията да започнем новата архивна поредица, наречена „Радиотеатърът на социалистическия реализъм“, в която ще бъдат публикувани радиопиеси, верни и следващи духа на този някога единствено правилен метод и за създаване на изкуство, и за предаване на информация.

д-р Митко  Новков
отговорен драматург на екип „Драматургични форми“
програма „Христо Ботев“ на БНР

Очаквайте избора на нашите редактори през месец декември!