staynov.net

На 25 юни се навършват 40 години от смъртта на акад. Петко Стайнов, един от най-ярките представители на т.нар. второ поколение български композитори, към което принадлежат и Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Филип Кутев, Любомир Пипков, Георги Димитров, Светослав Обретенов, Парашкев Хаджиев, обогатили българската музикална култура и допринесли изключително много за нейното развитие. Петко Стайнов е композитор с голям творчески дар, широка култура и усет към актуалните идеи на времето, пианист, диригент, педагог, автор на множество статии за българската музика, изграждането на националния музикален стил, значението на народната песен като „могъщ вдъхновител за художествено-музикално творчество“, музикалното образование в училищата, събития в музикалния живот и др. Участва също така в създаването на Енциклопедията на българската музикална култура, издадена през 1967 г. от Българската академия на науките (БАН). Занимава се активно и с обществена дейност: един от основателите на Дружеството на българските компонисти „Съвременна музика“ (1933 г.) и негов председател до 1944 г.; председател на Съюза на народните хорове в България (по-късно Български певчески съюз) през същия период; първи председател на настоятелството на Националното читалище на слепите „Луи Брайл“ от основаването му през 1928 г. до 1941 г.; директор на Софийската народна опера (1941 – 1944); академик на БАН (от 1941 г.); от 1948 г. до края на живота си оглавява новооснования Институт за музика с музей при БАН (днес Институт за изследване на изкуствата), като под негово ръководство са събрани десетки хиляди народни песни и танци; един от инициаторите и активен организатор на събора-надпяване на Рожен (1963 г.). И това са само част от областите, в които се изявява видният музикален общественик.

Роден е на 1 декември 1896 г. в Казанлък – града на розите. На 11-годишна възраст загубва напълно зрението си. Завършва Института за слепи в София (1915 г.), където получава солидно музикално образование – учи флейта, цигулка, хармония, а един от преподавателите му е големият пианист Андрей Стоянов. Там за първи път проявява музикалната си дарба и прави първите си композиционни опити. Продължава образованието си в Германия (1920 – 1923) – първо в частен музикален лицей и частната консерватория „Розановски“ в Брауншвайг, а след това в Дрезденската консерватория, която завършва през 1923 г. със специалностите композиция и пиано.

Завръщайки се в родния си град, Петко Стайнов композира първата си значителна творба, станала емблематична за българската музика – симфоничната сюита „Тракийски танци“ в три части – „Пайдушко“, „Хоро“ и „Ръченица“ (1924 г.), която впоследствие е допълнена с още една част – „Мечкарско“. Първото изпълнение на сюитата в София е на 4 януари 1927 г. от Българската народна филхармония с диригент Тодор Хаджиев.

      Ръченица из „Тракийски танци“ от Петко Стайнов
Изпълнява Симфоничният оркестър на БНР, диригент Ангел Станков

Петко Стайнов твори предимно в областта на симфоничната и хорова музика и създава произведения, дълбоко свързани с българския дух, въплътен във фолклорната ни традиция. Изгражда своя характерен стил, приспособявайки европейската музикална традиция катo изpазни cpeдcтва и фopми към българското светоусещане и развитието на националната музика. В едно свое интервю, съхранявано в Златния фонд на БНР, големият композитор казва: „Роден съм и съм отраснал в Казанлък. В този град, позволете ми слабостта да кажа – най-хубав град в България, се научих да познавам българската природа, да обичам българската родина, а по-късно, когато започна моят съзнателен, свикнал на анализ и на проникване в нещата живот, научих се да разбирам и да обичам самия народ. Научих се да го разбирам чрез неговия социален бит, труд и поминък. Научих се да го разбирам на първо място чрез народното творчество, чрез песните на народа, чрез приказките, чрез народните изкуства, чрез всичко онова, което, взето в съвкупност, прави народната култура, културата на народното творчество.“ Негови са и думите: „За българския композитор народната песен е онзи неизчерпаем извор на творчески импулси и вдъхновение, от който той черпи живата вода на българския дух.“

В симфоничното творчество на Стайнов, което обхваща сюитите „Тракийски танци“ (1924 г., 1927 г.) и „Приказка“ (1930 г.), поемите „Легенда“ (1927 г., вдъхновена от разказа „Най-вярната стража“ от цикъла „Старопланински легенди“ на Йордан Йовков) и „Тракия“ (1937 г., по едноименното стихотворение на Никола Фурнаджиев), Симфонично скерцо (1938 г.), концертните увертюри „Балкан“ (1936 г.) и „Младежка увертюра“ (1953 г.), две симфонии с философски обобщения (1945 г., 1949 г.), е претворена красотата на родната земя, на фолклора и българската душа, пресъздадени са образи от народните приказки.

      Композиторът за творческия процес – запис от 1974 г.

В повечето случаи Петко Стайнов пише хоровите си песни, разкриващи страни от душевността и характера на българина („Изгреяло ясно слънце“, „Бре, Иване“ – текст народен; „Луковитски моми“, народна песен; „Коледарски песни“ и „Коледари“, стихове Пенчо Славейков; „Де бре, Димо“, „Засвири Димо“, „Пусти Димо“, стихове Кирил Христов; „Да бяха, либе“ и „Валс“, стихове Пейо Яворов; „Ела се вие, превива“, стихове Трифон Кунев и др.), както и хоровите си балади по произведения на български писатели и поети класици. Той утвърждава акапелната хорова песен като жанр и въвежда в българската музика нов – хоровата балада. Бисери от националната музикална съкровищница са прекрасните му балади „Тайната на Струма“, стихове Теодор Траянов; „Урвич“, стихове Никола Ракитин; „Конници“, стихове Никола Фурнаджиев; „Сто двадесет души“, стихове Пенчо Славейков; „Момини жалби“ („Буйна Вита“), стихове Трифон Кунев; „Другарят Антон“, стихове Иван Радоев; „Кум Герман“, стихове Димитър Пантелеев; „Матроска балада“ и други баладични песни, в които са пресъздадени предимно драматични събития от нашата история.

      Откъс от баладата „Урвич“, стихове Никола Ракитин – запис от 1956 г.
Изпълнява Българската хорова капела „Светослав Обретенов“, диригент Димитър Русков