Джоко Росич
      Житейският роман на Джоко Росич в интервю на Марияна Енева – запис от 2007 г.

Велики филми, велики роли и мъдри думи – това е есенцията на живота на Джоко Росич – един от най-обичаните от поколения българи актьори заради огромния му талант и житейска мъдрост. Дори рождената му дата подсказва за необикновения живот и личност на един харизматичен българин със сръбски корени или сърбин с български корени. Джордже Мирко Росич, икономист и журналист по образование и актьор по призвание, е роден през високосната 1932 г. на 29 февруари в Крупан, Кралство Югославия, в семейството на майка българка, която е учителка, и баща сърбин, директор на местното училище. По настояване на майка му като дата на раждане на Джоко Росич е записан 28 февруари, за да има рожден ден всяка година. На 19 години емигрира в България по политически причини и остава завинаги в нея по лични, защото се влюбва в страната ни и в българския народ. „Разбрах, че родината – това не са хората. Те се раждат и умират. Някои оставят следа, други – нищо. Родина е земята, дървета, реки, улици, къщи, черкви. Те си стоят и са много мили, те са и верни, защото не могат да бъдат покварени. Родината – това са спомените, защото човек класифицира спомените си. Има такива, които отхвърля, не иска да ги помни и успява и помни онези, които му правят атмосферата на това, което той обича“, казва актьорът в свое интервю. Джоко Росич получава българско гражданство чак през 2002 г., 50 години след идването си в страната.

Като редовен студент във Висшия икономически институт „Карл Маркс“ през 1952 г. започва работа в главна редакция „Предавания за чужбина“ на Радио София първоначално като преводач-говорител в предаванията за Югославия, а по-късно е редактор в Централна редакция. За Джоко Росич 17-те години, прекарани в Старата къща, както наричат Радиото, са най-хубавите от живота му. Там се запознава и с любовта на живота си – съпругата си Лиляна Лазарова, музикален редактор в „Предавания за чужбина“.

      Джоко Росич за работата си в „Предавания за чужбина“ – запис от 2002 г.

През есента на 1968 г. след събитията в Чехословакия в Радиото е извършена чистка и Джоко Росич е уволнен като чужд (югославски) гражданин, но той вече е открил новото си и истинско амплоа. Докато работи като журналист в държавното радио, от началото на 60-те години на миналия век Джоко Росич снима седем филма – първата му роля е в кинотворбата „Хроника на чувствата“ от 1962 г. Първоначално отказва поканата на тогавашната Студия за игрални филми „Бояна“, защото е имал няколко написани новели и една повест, получила одобрението на известния поет Павел Матев, но по съвета на тогавашния директор на Радиото Мишо Николов решава да опита. Джоко Росич си взема неплатен отпуск, снима и се връща на работа в редакцията и така в продължение на години. През 1972 г. той вече е щатен актьор в Студията. За 50 години артистът с най-запомнящия се дрезгав глас, наричан и „легендарният каубой“, участва в над 100 филма. Снима се в български, унгарски, сръбски и други чуждестранни продукции. Незабравими са ролите му във филмите „Осмият“, „Езоп“, „Демонът на империята“, „Михаил Строгов“, „На всеки километър“, „Гоя“, „Антихрист“, „Баща ми бояджията“, „Иван Кондарев“, „Сватбите на Йоан Асен“, „Войната на таралежите“, „При никого“, „Камионът“, „Златната река“, „Хан Аспарух“, „Време разделно“, „Под игото“, „Капитан Петко войвода“, „Зарево над Драва“; в унгарските продукции „Вятърът свири под краката им“, „Законът на циганите“ и „Страст“, както и в двете екранизации по Карл Май „Прерийният ловец на Мексико“ заедно с Гойко Митич. Почти до края на живота си Джоко Росич е на снимачната площадка, макар все по-рядко да се снима в български филми. През последните 15 години играе в „Откраднати очи“, „Дзифт“, „Пъзел“ и сериала „Отплата“. Сред по-скорошните чуждестранни продукции с участието на актьора са „Прима примавера“ на унгарския режисьор Янош Еделени, където си партнира с Весела Казакова, френската „Версенжеторикс“ с Кристоф Ламбер и Макс фон Сюдов и „Тувалу“ на немския кинорежисьор Файт Хелмер. Джоко Росич е отличен ездач и страстен любител на конете, които символизират свободата на духа, а извън снимачната площадка е и страстен колекционер на оръжия.

В колекцията му от награди и държавни отличия са орден „Кирил и Методий“ I степен, наградата „Златен век“ на Министерството на културата за големите му заслуги и принос към българското кино, с която е удостоен през 2010 г., престижната награда за цялостно творчество и принос към унгарското кино от същата година, наградата на критиката на филмовия фестивал в Кан през 1977 г. за участието му във филма „9 месеца“ на унгарската режисьорка Марта Месарош, Голямата награда на Международния кинофестивал в Монреал през 1997 г. за филма „Законът на циганите“ и наградата за мъжка роля на Националния фестивал на унгарското кино в Будапеща през 1998 г. за филмите „Страст“ и „Законът на циганите“.

Големият артист напуска този свят на 21 февруари 2014 г., дни преди да навърши 82 години. Неговото наследство съдържа много мъдрости и безценни истини за живота.

„Човек се ражда и умира с гласа си, той е неговата душа.“

„Хубавите неща рано или късно ще се случат. Историята на човечеството не познава безкрайни кризи. Има упадък, има стагнация, а после следва възходът. Това са обективни закони.“

„За какво му е на един мъж да прави каквото и да било в живота си, ако няма една жена до него, която да му каже: „Браво, страшен си!“

„Ако човек е сам на света, няма как да е щастлив, няма от какво да е щастлив. Човек трябва да изгради живота си така, че хората да не го мразят. Да не казват „този е никой“. Няма по-голямо щастие от това да си заобиколен от хора, които те обичат и уважават.“

„Когато една жена спре да навестява мислите ти, значи си се излекувал. Има загуби, които не се лекуват. Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира, остава само направеното, съграденото. Другото – престанеш ли да го мислиш и преживяваш – умряло е. Но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата.“

„Когато някой ми каже „Абе, няма вече добри хора“, това е толкова смешно, отвратително, нихилистично. Страната се пука по шевовете от добри хора. Кофти е това, че ние се вглеждаме в утайката. Пишем за утайката, четем за утайката, правим филми за утайката. И ни се струва, че всичко е утайка, а то не е така. Около мене са купища от добри хора.“

„Човек трябва да бъде отворен и готин и да приеме добрите неща от хората, с които е живял и продължава да живее.“

„Жената трябва да бъде жена с всяко вдишване и издишване – когато се храни, когато спи, когато се движи. Атмосферата на жената е навсякъде. Не е в демонстративното разголване, то е за мъже без въображение.“

„Днес всичко се е юрнало нанякъде. Като ми кажат: „Ще ходя в Германия или Швеция“, питам: „Що?“ Отговарят: „Щото там е хубаво.“ Чакайте бе, хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го, което ще рече: „Абе, копелета, дайте да запретнем ръкави и при нас ще стане хубаво.“

„Не сте ли забелязали, че когато някъде се решава някакъв въпрос – има една типична българска дума „Трябва да се…“, а никой не казва това кой, с какви средства и кога трябва да направи това нещо.“

„България няма да се свърши, българският народ няма да се свърши, за Бога Господи!“

„Моята житейска философия се основава на известната българска поговорка „Човек може и с 2, и с 200“.