На 26 февруари 1907 г. на софийския булевард „Цар Освободител“ е застрелян видният политик и държавник Димитър Петков. Той не е нито първият, нито последният убит български министър-председател, но е единственият убит действащ премиер.
Димитър Петков започва дейността си в името на националната кауза като поборник за национално освобождение. През 1875 г. заминава за Одеса, където попада в средите на българските емигранти. Участва в четата на войводите Панайот Хитов и Филип Тотю, сражавала се в Сръбско-турската война от 1876 г. По време на Руско-турската война (1877 – 1878) се включва в редиците на Българското опълчение, участва в сраженията при Свищов и Стара Загора, а в драматичните боеве на връх Шипка е тежко ранен и губи лявата си ръка. Руският император Александър II го награждава с Георгиевски кръст за храброст.
След освобождението на България от османска власт Димитър Петков е чиновник в Министерството на вътрешните работи. Като привърженик на Либералната партия той се обявява против Режима на пълномощията на княз Александър Батенберг (1881 – 1883), който суспендира Търновската конституция, ограничава избирателното право и ролята на парламента и управлява чрез укази и назначени от него правителства и Държавен съвет. Поради това Димитър Петков е затворен в Черната джамия и престоява там 16 месеца до възстановяването на Конституцията. През 1884 г. за първи път е избран за народен представител. Става верен съратник и близък приятел на Стефан Стамболов и се присъединява към създадената от него през 1886 г. Народнолиберална партия. Подкрепя политиката му за независимост от Русия и ненамесата й в българските политически дела. През годините се самообразова и сътрудничи на в. „Търновска конституция“, издава вестниците „Свирка“, „Народно събрание“ и „Независимост“, участва в редактирането и списването на в. „Свобода“. В тях се изявява като талантлив журналист и публицист.
При Стамболовото управление, в периода 1888 – 1893 г., Димитър Петков е кмет на София. Благодарение на неговата инициативност и енергични действия по време на петгодишния му мандат столицата започва да придобива облик на модерен европейски град. За осъществяването на многобройните благоустройствени начинания той убеждава градските съветници да одобрят вземането на огромен за времето си заем в размер на 10 милиона лева от Лондонската банка. През този период столицата е разделена на 5 административни района и са изработени нови правилници за дейността на общинските служби. Отчуждават се имоти и се разрушават сгради, за да се приложи първият градоустройствен план на София. Оформени са много от днешните централни площади, булеварди и улици на града. Построени са Лъвов мост и Орлов мост, които имат голямо историческо значение като градски порти и символи на българската столица. Одобрен е проект за изграждането на модерна канализация, поставя се началото на електрификацията на София, а през 1901 г. тръгва първият електрически трамвай. Обявява се конкурс за построяването на общински минерални бани и сграда за нов общински дом. Димитър Петков лично съдейства за завършването на проточилия се с години строеж на паметника на Васил Левски. Част от проектите, замислени или започнати по негово време, се осъществяват в по-късни години. Наред със съзидателната му дейност обаче са унищожени и някои ценни културно-исторически паметници, сред които са няколко средновековни църкви със стенописи и Шареният мост, на чието място е построен Лъвов мост.
След убийството на Стефан Стамболов през 1895 г. и смъртта на Димитър Греков през 1901 г. Димитър Петков застава начело на Народнолибералната партия, а от 1903 до 1906 г. е министър на вътрешните работи в правителството на Рачо Петров. В края на 1906 г. оглавява 27-то правителство на България. По това време Народнолибералната партия все повече се превръща в опора на личния режим на княз Фердинанд. Убийството на Димитър Петков идва в много напрегнат политически момент през няколкото месеца управление на правителството му. През декември 1906 г. избухва първата железничарска стачка и министър-председателят замества стачкуващите железничари с войници от армията, за да не бъде прекъсната работата на железопътния транспорт. През януари 1907 г. студентите от Софийския университет освиркват княз Фердинанд при откриването на Народния театър. Димитър Петков отново действа с твърда ръка. Правителството затваря висшето училище за шест месеца и уволнява професорите. Гласуван е нов закон за Университета, който ограничава академичната автономия. Критиките срещу държавния глава са забранени, а за вестниците и журналистите, които нарушават забраната, са предвидени конфискация, глоба и затвор. Властта подготвя съдебен процес срещу водача на опозиционната Народна партия Иван Гешов по обвинение, че е обсебил 16 милиона златни лева от наследството на българския търговец, банкер и меценат Евлоги Георгиев, който е първи братовчед на съпругата на Гешов.
При убийството на Димитър Петков е ранен придружаващият го министър на търговията и земеделието Никола Генадиев. Нападението е извършено от 22-23 годишния видинчанин Александър Петров, наскоро уволнен чиновник от Българската земеделска банка във Видин, който е неуравновесен, невъздържан и може би дори невменяем. Любопитното е, че Димитър Петков, както впрочем и Стефан Стамболов, е предчувствал смъртта си. На 23 февруари 1907 г. той оставя бележка: „Тия дни ще бъда убит. Желая да бъда погребан между Стамболов и Греков. Никакъв шум около погребението ми.“
В разговор с журналистката Ивайла Александрова от програма „Христо Ботев“ на БНР режисьорът Костадин Бонев разказва за интереса си към съдбата на българската политическа фамилия Петкови и за документалния си филм „Роден в робство“, посветен на Димитър Петков.
Според някои историци убийството му е финансирано от Народната партия начело с Иван Гешов, а министър-председателят плаща с живота си, защото се е превърнал в послушно оръжие на княз Фердинанд, изневерил е на либералните си принципи и е наложил терор. Според друга версия убийството на Димитър Петков е извършено от Александър Петров по лични мотиви, като целта му не е бил премиерът, а министърът Никола Генадиев. След като е уволнен, Петров, който е участвал в предизборната му кампания, търси неговата протекция, но не я получава заради причините за уволнението.
Последната воля на Димитър Петков е изпълнена и той е погребан редом със Стефан Стамболов, убит при подобни обстоятелства, и Димитър Греков.