Портрет на Теодор Траянов от художника Борис Георгиев, 1922 г.
Портрет на Теодор Траянов от художника Борис Георгиев, 1922 г.
      Писателят Иван Теофилов за ролята на Теодор Траянов в литературния живот – запис от 2002 г.

Литературното наследство на поета символист с широка култура Теодор Траянов (1882 – 1945), което не е голямо по обем, освен стихове обхваща статии и рецензии за литература, театър и музика, печатани предимно в най-голямото българско символистично списание „Хиперион“, литературни портрети на наши актьори, преводите на драмите „Ричард III“ от Уилям Шекспир, „Фиеско“ от Фридрих Шилер, „Шутът Тантрис“ от Е. Хард, „Принц фон Хомбург“ от Хайнрих фон Клайст, поставяни в Народния театър в София, и адаптации на произведения за деца на български език. Интересно е да се отбележи, че Теодор Траянов има опити и в областта на белетристиката, въпреки че нищо не е публикувал.

Следва архитектура във Висшето техническо училище във Виена. По време на двете Балкански войни (1912 – 1913) заминава като доброволец на фронта. Между 1914 и 1920 г. Траянов заема дипломатически длъжности в българската легация в австрийската столица, а през 1922 г. е назначен в Генерално консулство на България в Бреслау (Вроцлав). След като година по-късно е отзован от дипломатическия си пост от правителството на Александър Цанков, поетът се завръща окончателно в България, където нерядко живее в недоимък. Отдава се на учителска (в Първа мъжка гимназия в София) и литературна дейност.

Първите си стихове печата през 1899 г. в сп. „Смях“. Сътрудничи на редица списания и участва в литературни сборници и антологии, а през 1922 – 1931 г. е един от редакторите на списание „Хиперион“ заедно с литературния критик Иван Радославов и писателя, поет и преводач Людмил Стоянов.

Съществено влияние върху идейно-естетическото израстване на Теодор Траянов оказва дългогодишното му пребиваване във Виена, където чете в оригинал трудовете и следва принципите на немски философи като Йохан Готлиб Фихте, Георг Фридрих Хегел, Едмунд Хусерл, Фридрих Ницше. Приет е от виенската артистична бохема, свързва се с писатели като Райнер Мария Рилке, Артур Шницлер, Хуго фон Хофманстал, Херман Бар и др. Неговата драматизация (пантомима) на „Младият крал“ от Оскар Уайлд по музика на българския композитор Димитър Караджов е поставена във Фолксопер през 1914 г. и има 14 представления.

Мнозина критици, най-вече от кръга около списание „Хиперион“, смятат стихотворението „Новият ден“ на Теодор Траянов, публикувано в сп. „Художник“ през 1905 г., за начало на символистичното направление в България. Иван Радославов го обявява за създател на нова епоха в българската литература. В статията си, публикувана през 1994 г. в „Речник по нова българска литература (1878 – 1992)“, литературният историк доц. Цветанка Атанасова пише: „Траянов е най-последователният български поет символист, за когото символизмът е преди всичко философия. Творец с високо самосъзнание; символистичната му поетика е по-скоро от рационален, отколкото от интуитивен тип. Траянов, заедно с П. К. Яворов, е родоначалник на българския символизъм (…) Цялото му творчество е подчинено на стройна концепция – постигане на универсалното чрез пълното изживяване на индивидуализма („Regina mortua“, „Химни и балади“) и чрез превъплъщаване на българския дух, отразен в историческата съдба („Български балади“), националния мит („Романтични песни“) и националния гений („Пантеон“). (…) Сред българските символисти Траянов се откроява с богоборческия и жизнеутвърждаващ дух на поезията си. Той съчетава българската магика и месианство (символ на източното присъствие в българската съдба и характер) с романтичен титанизъм (символ на „освободения“ европейски човек). Характерни за него са митологичните образи, свързани с варварското прабитие, богомилството и адамитството.“

Теодор Траянов остава завинаги в българската литература с неповторимите си стихосбирки „Regina mortua“ (първата изцяло символистична стихосбирка, издадена през 1909 г.), „Български балади“ (1921 г.) и „Пантеон“ (1934 г.). Те задълго остават забравени след 1945 г. и поколения българи откриват великите творби „Тайната на Струма“, една от най-популярните балади на поета, и „Смърт в равнините“ десетилетия след кончината му. Книгата „Пантеон“ е въплъщение на творческото кредо на Теодор Траянов – победата на духа над материалното, и представлява поетична апология на велики световни поети – избраници на духа. В този пантеон присъстват и нашите Христо Ботев, Иван Вазов, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Димчо Дебелянов, Илия Иванов-Черен и др. С тази стихосбирка Траянов продължава Пенчо-Славейковата традиция от „На острова на блажените“ да твори поезия за поетите. Той искрено вярва във високата мисия на поезията, чрез която може да се постигне морално и духовно прераждане и освобождение.

      „Умиращият Осиян“ („Пантеон“) в изпълнение на Владимир Трандафилов – запис от 1976 г.

Освен че е имал блестящи познания по музика и архитектура, Теодор Траянов е бил и блестящ шахматист, което е малко позната страна от биографията му. Заниманията му започват още в ученическите години в Първа мъжка гимназия под влияние на тогавашния директор Кунчо Кутинчев, който е най-добрият български шахматист по онова време. По-късно, вече като студент във Виена, Траянов се учи от големите майстори на шаха Савелий Тартаковер, Рихард Рети, Карл Шлехтер, Милан Видмар. През 1907 г. печели първото неофициално републиканско първенство по шахмат, проведено в елитното софийско кафене „Смолницки“, като побеждава във всички партии. През 1931 г. става председател на новоучредения Български шахматен съюз, а на 13 април 1936 г. прави реми не с кого да е, а с четвъртия в историята на шахмата световен шампион Александър Алехин по време на сеанса му в София.

В „Избрани партии на български шахматисти“ от Павел Иванов (1966 г.) на челно място са и две партии на Теодор Траянов. Според автора на книгата „специално една от тях – тази срещу Алфред Пинкас – представлява връх на майсторството и всеки голям шахматист би бил горд с подобна партия“.