Всичко написано от него: хорови песни, клавирни и цигулкови пиеси, симфонични творби, е колкото лично негово като идея, тема, музикален изказ, толкова и отражение на своето време. Той вярва в бъдните дни на своя народ, в неговото духовно извисяване. Повече от две десетилетия тази вяра го вдъхновява да бъде сред първите творци в областта на музиката.

Светослав Обретенов е роден на 25 ноември 1909 г. в Провадия в семейство на учители. Като един от основателите на социалистическата партия в града, бащата определя възгледите и класово политическата насоченост на сина. Още като ученик Светослав дирижира гимназиални и градски хорове. През 1928 г. концертира с хора на читалище „Яворов“ в София. През годините 1931 – 1934 като студент в Музикалната академия е секретар на Български общонароден съюз (БОНС). Работи в софийските антифашистки театри „Народна сцена“, „Т-35“ и „Реалистичен театър“. Тогава пише и първите си песни под псевдонима „Свобровски“. Редица съветски, български и европейски пиеси – „Чудната свирка“, „Гунчов“, „Момиче 505“ и др. с песни и музика от Обретенов са играни из цялата страна. Следващите години учителства в Бяла Слатина, Ямбол и Пловдив, където оставя диря в музикалния живот като диригент на ученически и градски хорове и създава песни за своите ученици и хорове с революционна тематика. Работи като композитор във Варненския драматичен театър и диригент на хор „Морски звуци“ в града, в който е и директор на Радиото.
В Златния фонд на БНР са запазени спомените на пианистката проф. Люба Обретенова за брат ѝ Светослав Обретенов:

      „Човек, който умее да обича, да създава изкуство е щастлив човек“ – запис 1994 г.

Девети септември 1944 г. заварва Обретенов с голям творчески актив от симфонични и кантатни творби, революционни песни по текстове от нашите поети Ботев, Смирненски, Хрелков, Ясенов, Радевски, Ламар и др.
Творчеството му през годините включва различни музикални жанрове. Но като че ли песента е най-близка до неговата съзидателна природа. Обретенов е автор на 25 песни за смесен и 12 за детски хор, 99 революционно-работнически и масови песни, 14 солови песни, 32 солови детски песни, театрална музика и др. От инструменталните му пиеси особено популярни са „Шестте прелюдии за пиано“ и „Детски албум“, симфоничната поема „Балканът пее хайдушка песен“. Създава вокално-инструменталната сюита „Борба за мир“, първата българска оратория „Партизани“, кантатите „Димитровска родина“, „Запей наш бащин край“ и „Радост иде“. В областта на детската хорова песен паметни остават неговите „Гайдар“, „Хайдушко кладенче“ и др.
За композиторската дарба на Светослав Обретенов Панчо Владигеров споделя: „В неговите песни имаше нещо първично, нещо самобитно, което го отличаваше от другите наши композитори. Впрочем самобитността на Обретенов е характерна и за творбите му от другите жанрове. В кантатите на Обретенов личеше, че той чувства големите форми, че владее изразните средства на този жанр. Той достигаше до много интересни и въздействащи хрумвания от изразен и темброво-колористичен характер както във вокалната, така и в оркестровата партия.“

1 ноември 1944 г. е датата, бележеща своеобразен водораздел в жизнения и творчески път на Светослав Обретенов. Независимо от постигнатите дотогава творчески успехи, като композитор и диригент, за него всичко остава като предистория, като подготвителен период относно творческата му дейност през следващите 11 години. Тогава той създава първия български професионален хор, и полага началото на професионалния хорово-изпълнителски стил у нас, по който тръгва Държавният радиохор. Светослав Обретенов е негов диригент до смъртта си, когато той се преименува на Българска хорова капела, носеща неговото име. През 1981 г. става част от Софийската филхармония и е преименувана на Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов“. Под негово ръководство хорът се превръща във водещ изпълнителски колектив. Репертоарът му включва многобройни заглавия, като предимно популяризира българската, съветската и руската музика. Изнася много студийни и публични концерти, реализира грамофонни записи. Посещава Чехословакия, Полша, Унгария, световните фестивали на демократичната младеж в Прага, Будапеща, Берлин и получава най високите отличия. Между върховете в дейността на хора е и работата с баса Борис Христов върху звукозаписния му проект в храма „Св. Александър Невски“, където пее „Многая лета“ с хоровата капела „Светослав Обретенов“. Похвалните слова и оценки на някои от най-известните имена в световната музикална култура за този първи наш хор се пазят в т.нар. Златна книга. Там  Борис Христов пише: „На разкошния хор „Светослав Обретенов“ моето искрено възторжено браво!“. Золтан Кодай: „Не знам на какво да се възхищавам повече: на чудесната чистота на интонацията, на лекотата и гъвкавостта на ритъма, на нюансите от огромно фортисимо до прозрачно пианисимо или на прекрасния вкус при изпълненията. Всеки автор би бил щастлив да чуе свои произведения, изпълнени от този хор.“
Една от хористките Роза Маленкова си спомня: „Неповторим беше Обретенов като диригент. Със своята пластичност и изключително пестелив жест той беше ваятел. Всяка репетиция за мен е била образцова лекция по хорово дирижиране. Имала съм чувството, че нашите гласове са птици, кацнали на неговите длани, и той ги води в полет. Не си спомням никога да е дирижирал метрически. Търсеше логиката, кулминацията и изграждаше цялото произведение. Понякога отпускаше ръце и продължаваше да ни води с вежди и устни. Тогава между хор и диригент минаваше искра, ставахме едно цяло. Със своята ярка емоционалност той ни правеше пълноценни творци.“
За Панчо Владигеров „той беше роден, призван хоров диригент с изключителна музикалност и много тънко и точно усещане за спецификата на хоровото изкуство. Когато беше на сцената пред своя хор, той дирижираше „тотално“, „гореше“ с музиката, която изтръгваше от човешките гласове. Съвсем убедено мога да кажа, че той бе най-големият хоров диригент, който сме имали, че в своята област той беше една фигура от европейска величина. Негова заслуга е, че хоровата капела, още докато той беше жив, се издигна на изключително равнище и стана институт, с който нашата страна може да се гордее пред света. Съвсем заслужено капелата носи неговото име сега.“
Диригентът Светослав Обретенов е пестелив в движенията на ръцете, така че от залата те дори не се виждат, това което се вижда е само силуетът. Но чувството, което оставя у публиката е, че танцува дирижирайки. Уж няма движение, а в същото време виждаш и чуваш цялото настроение на песента.  От 1949 г. Обретенов дирижира и хор „Кавал“. През 1952 – 53 г. специализира в Москва при руския диригент и композитор Юрий Шапорин.

За отпразнуването на 10-годишнината на Държавния радиохор (1954 г.) Обретенов решава да осъществи една изключително трудна творческа задача – изпълнението на „Реквием“ от Моцарт. Този реквием се оказва и неговата лебедова песен. Един пореден концерт на Реквиема е с дата 16 май 1955 г. – денят на неговата смърт, а той е едва 45-годишен. Потресени от новината и разтърсени от плач, хористите трябва да решат – да има ли концерт или не.
Концертът се състои – Реквиемът е изпълнен за него. Почувствала дълбоко музиката и мъката по трагичната загуба, публиката застава права след последните тактове на Реквиема и напуска зала „България“ безмълвно.
Творческото дело на Светослав Обретенов получава висока оценка от българската общественост. Той е удостоен с най-представителни държавни звания и отличия и с благодарността на неизброимите му почитатели. От 1964 г. родният му град Провадия на всеки две години е домакин на Националния конкурс за инструменталисти и певци „Светослав Обретенов“. Родната къща на композитора е превърната в музей.

      Композиторът и диригент Константин Илиев разказва за работата и творческите си срещи с хоровата капела „Светослав Обретенов“ – запис 1984 г.

По тази публикация работи Десислава Димитрова