„Аз съм щастлив човек. Целият ми живот беше кино. Една километрична лента, в която хубавото беше повече от лошото, а смехът превъзхождаше тъгата“– е житейската равносметка на кинооператора Димо Коларов.

Той е човекът, който малцина на улицата ще познаят, но на когото се възхищават всички големи български кинозвезди от недалечното минало. И си остава човекът зад кадъра, но с името му е свързана славната история на родното игрално кино.

Димо Коларов е заснел 70 филма. Те са едни от най-добрите, които филмовата история на България е записала в продължение на 40 години. Роден е на 16 ноември 1924 г. в гр. Попово. От малък много обича музиката, свири хубаво на акордеон, обича да снима с фотоапарат и често ходи на кино. То толкова го увлича, че решава да свърже живота си с него. През 1946 г. заминава за Чехия. За да се издържа, работи като уличен музикант, ходи вечер да мие съдове в закусвалните. Късно си ляга, но сутрин винаги е редовен на лекциите във филмовия отдел на Академията за изящни изкуства в Прага при професор Карол Плицка, където влиза след отлично представяне на изпита. Работи едновременно като кинооператор в „Справодайски филм“ в Прага и снима документални филми. През 1950 г. се връща в София и работи като кинооператор в „Българско дело“. Четири години по-късно до пенсионирането си работи в Студио за игрални филми „Бояна“. Снима с различни режисьори, но незабравими остават съвместните филмови ленти с Рангел Вълчанов, Методи Андонов и Неделчо Чернев.

Първият досег на Димо Коларов с игралното кино е, когато работи като асистент на оператора Васил Холиолчев в „Калин Орелът“. После идва и „Хайдушка клетва“, в чиито снимки е сам зад камерата, която остава най-верният другар през целия му живот. Най-скъпите му филми са „Козият рог“ (режисьор Методи Андонов) и „На малкия остров“ (филмов дебют на Рангел Вълчанов). Твърди, че са направени най-лесно. Според бате Димо, както го наричат, хубавите работи в киното стават лесно и с настроение. Основният принцип, който следва в работата си, е камерата да не се „набива на очи“ с излишни ефекти: „Всеки детайл трябва да бъде подчинен на основната мисъл – от това зависи движението на камерата – крупността, плътността на експозицията, прецизността на оптиката. Един филм може да се определи като хубав, ако операторската работа не се натрапва“.

      „От камерата по-хубаво няма, когато ми бръмчи на ухото, се чувствам сигурен“ – запис 1994 г.

С Рангел Вълчанов Димо Коларов снима и „Слънцето и сянката“, „Първи урок“, „Инспекторът и нощта“, „Вълчицата“, „Пътешествие между два бряга“. С Методи Андонов създават „Бялата стая“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, „Голямата скука“ и най-известния български филм „Козият рог“. Той e посочен за най-добрия български филм за всички времена в анкета на в. Култура от 1993 г. с участието на български кинематографисти от всички професии. Има награди от фестивалите във Варна, Карлови Вари, Чикаго, Коломбо (Шри Ланка), Сантарен (Португалия). Катя Паскалева печели наградата за женска роля в Панама и наградата „Фемина“ за най-добра актриса в Брюксел. Коларов е награден с американската награда „Сребърен Хюго“ за черно-бяло изображение във филма.
В решителния снимачен ден Катя Паскалева си спомня: „Когато щяхме да снимаме финалния епизод, в който Мария трябваше да види убит любимия си, бях много притеснена, защото Методи ми каза: „Аз нямам решение. Просто следвай собственото си чувство и знай, че ние с бате Димо сме до теб. Каквото направиш, то ще бъде забелязано и хванато от камерата. Занимавай се само със себе си.“ – Аз тръгнах съвсем органично, последователно, както ми дойде. Въобще не усетих, че срещу мен е имало камера. След това, от снимките, които фотографката ни показа, видяхме как бате Димо е лазил с камерата по земята. Имаше една снимка, където почти правеше везна…Истинският му живот беше в работата. Беше природно интелигентен, а за изкуството – и интуитивен, с много вкус и чувство за тънкостите в занаята.“
В Златния фонд на БНР се съхранява запис – разказ на Коларов за снимките на величествената финална картина от „Козия рог“:

      „И изведнъж като пламна тая колиба…“ – запис 1989 г.

Отличие Димо Коларов има и за операторската си работа над сериала „Капитан Петко войвода“. Този филм, както и „На живот и смърт“, „Изгори, за да светиш“, „Момичето и хармониката“, „Фалшификаторът от Черния кос“ създават с режисьора Неделчо Чернев. Под режисурата на други творци се раждат и съвместните им филми „Последният рунд“, „Понеделник сутрин“, „Господин никой“, „Старецът“, „183“, „Корените на изгряващото слънце“, „Свирачът“ и други.

Димо Коларов е носител на още български награди като орден „Народна република България“ II-ра степен, награда на Съюза на филмовите дейци за операторско майсторство за филма „Понеделник сутрин“. Определен е за най-добър кинооператор в историята на българското кино.
Отличията никога не го главозамайват: „Тайната при нас е да не се вманиачиш, особено след като те похвалят и вземеш награда на фестивал. Завъртят шаловете около врата, влизат в кафенето и започва една снобска история… В такъв момент много от операторите стават режисьори. Никога не ми е минавало през ума такова нещо. Толкова беше голяма любовта ми към операторството, че ми стигаше. Снимал съм по два филма на година. Колко път, колко работа, колко веселби… Хубаво беше, не усетих как мина времето.“

Неговият характер, държащ го здраво на земята, и пълната му отдаденост на операторското майсторство са неподвластни на преходни емоционални и професионални залитания. Така го вижда и самият Методи Андонов: „Чужд е на книжния и претенциозен „интелектуализъм“, който много често просто се свежда до приказване вместо правене. Но той е чужд и на ограничения занаятчийски професионализъм. Димо Коларов не само знае, но и владее правилата на своето изкуство. И то ги владее така, че може да си позволи свободата и удоволствието да не им се подчинява.
Неговата естетика е демократична. Той се стреми към кино, което ще се гледа и ще бъде разбирано от милиони. Когато негов филм излезе по екраните, отива в залите и гледа заедно с публиката. Ако го попитате защо, ще ви отговори, че просто проверява техническото ниво на прожекциите. А аз съм убеден, че отива преди всичко, за да усети реакцията на публиката. И ако тя се вълнува от това, което е вълнувало и него, той е щастлив. Това е главният смисъл на неговата работа и ако не беше то, не знам дали Димо би се занимавал с кино. Въпреки че снимането за него е като дишането. Само по себе си то за него е живот. Чрез него той възприема света.
Когато снима, той е и поет, и философ, и гражданин на своето време.“

      Спомен на Рангел Вълчанов за един от апостолите в професионалния му път бате Димо – запис 1998 г.

Засмян бате Димо споделяше: „Обичам да слушам безмълвната песен на камерата. Когато заставам зад нея, съм най-полезен“. На 23 февруари 1997 г. песента на неговата камера замлъква завинаги. И ги няма вече режисьорите, питащи напрегнато след поредната репетиция: „Можем ли, бате Димо?“, да чуят: „Ами, маме, ние вече го заснехме“…

По тази публикация работи Десислава Димитрова