Заглавната страница на партийния орган от 11 ноември 1989 г.

Наричат го „Денят хикс“. Денят 10 ноември 1989 г., който ден беляза поврата в най-новата история на България като страна от социалистическия лагер. 30 години изминаха от този ден, в който този поврат бе заченат като преврат, защото тогава на пленум на Централния комитет на БКП бе приета и гласувана оставката на генералния секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков след 33-годишно управление на партията и държавата. Тази оставка е подадена предния ден, 9 ноември, на заседание на политбюро, но не съвсем доброволно, а под натиск от съветска страна, сиреч от Михаил Горбачов, който за перестройката си искаше нови, по-млади кадри, разбира се, от средите на комунистическите братски партии.

На това събитие не може да се гледа като откъснато от редица други събития и то далеч не само у нас. На същия този 9 ноември пада Берлинската стена. Нещо също така немислимо, както и падането на Живков. Самият той на въпросния пленум, разсъждава за събитията в ГДР като нещо, за което няма информация, а това най-малкото е странно.

      Тодор Живков за събитията в ГДР – запис 1989 г.

На 9 ноември по границите на ГДР ври и кипи, Австрия вече е отворила своите към Унгария, а привечер в Берлин идва изненадващата развръзка.

      Министър-председателят на ГДР Гюнтер Шабовски обявява границите за отворени

Цял свят вижда и чува това, което министър-предеседателят на ГДР Гюнтер Шабовски изрича по време на пресконференция, излъчвана по държавната телевизия на ГДР. „Това“ , казва той, „по мои сведения влиза в сила веднага, незабавно“!

Оказва се впоследствие, че такова решение не е вземано и това е негова погрешно разбрана информация, но е вече късно и хората се стичат по граничните пунктове, а никой не може да спре берлинчани да преминат „оттатък“, както беше изразът тогава.

Та на този фон тече и пленумът в резиденция „Бояна“. На 10-ти сутринта Тодор Живков изнася доклад и в привичен, спокоен тон чертае бъдещите стъпки за промени в партията и държавата. Нищо не подсказва това, което ще се случи след почивката по точката „Организационни въпроси“. На бърза ръка оставката е гласувана и приета, както е гласувано и прието предложението за генерален секретар да бъде избран Петър Младенов, на когото се дава и думата. Той благодари за доверието и обещава перестройка. Разбира се отделя и топли думи за другаря Тодор Живков.

      Петър Младенов изпраща Тодор Живков на заслужен отдих

Това се случва на пленума, а навън никой и хабер си няма, че се е случило нещо невъобразимо, което по-късно някои нарекоха дворцов преврат. Има нещо вярно в това, защото този преврат бе извършен от най-приближените хора на Първия – Добри Джуров, Йордан Йотов, Петър Младенов, Андрей Луканов, макар последният да не е бил пръв негов любимец. А Тодор Живков всъщност е имал илюзията, че той сам си подава оставката като генерален секретар, но пазарлъкът е бил да остане държавен глава на поста председател на Държавния съвет. Нищо подобно. След седмица Народното събрание в бурна обстановка гласува снемането му от този и пост и въздигането на Петър Младенов. Това, за което няма никакво съмнение e, че всичко това става под давлението на Москва и нейните довереници в лицето на Петър Младенов и Андрей Луканов.

      В бюлетина на програма „Хоризонт“ в 18.00 ч. Величко Коначкиев свежда новината до знанието на народа

А народът се оказва изненадан и неподготвен за такава вест. Толкова по-голяма обаче пък е избуялата народна радост и опиянение. Е, може би не веднага и не за всички. Това в ден днешен няма никакво значение.

      Шеговит разказ на президента Желю Желев за деня 10 ноември – запис 2004 г.

Еуфорията, разбира се е огромна, никой още не мисли за очаквания и за това, какво предстои, какво ще има да се прави и най-вече кой ще го прави. Какво всъщност се е случило на този ден? За това сериозните разсъждения започват много по-късно. Но все пак това е началото. Начало на какво? Много са темите, за които ще става въпрос в бъдеще.

      Д-р Желев за това, което стана на 10 ноември – запис 1994 г.

По тази публикация работи Радослав Диков