Никога не се изличава из паметта ми тоя висок, приведен малко, с голяма глава и черна рунтава брада человек; виждам и сега тъмножълтото му татарско лице, с широко чело, с черни, умни, блестящи очи, дето светеше кротък поглед, с дебелите бърни и ироническа усмивка на тях, която даваше главното изражение на физиономията му.

Из „Срещите ми с Любена Каравелова“, Иван Вазов, 1903 г.

В българското историческо пространство, та дори и в балканското, името му извиква самобитен конгломерат от мисъл и действие. И всяко компаративно и суперлативно определение за него ненужно биха издигали и снижавали личността му измежду различните позиции в националния ни героичен пантеон. 185 години от рождението на Любен Каравелов (1834 – 1879) – почти два века по-късно критиката за него е толкова обемна, че самата тя подлежи на критика. Затова и тук Каравелов няма да бъде сравняван с останалите „пантеонци“ с риск най-вече да не изтръгнем здравостъпилите му ходила върху Отечеството и да го превърнем в една едва ли не имагинерна фигура. Защото неговата публицистика, близо 15 десетилетия след своето създаване, крещи с пронизваща актуалност.

      „В слепите царства царува онзи, който има само едно око“, в. „Свобода“, г. III, бр. 1, 1872 г. – чете актьорът Нино Луканов

Този публицистичен текст на Каравелов е плод на непристойно поведение от страна на нашите интелектуалци в Браила – инициатори на създаването на Българското книжовно дружество, които, макар и високо образовани, показват низки страсти. „Тежко и горко му на нашия народ, ако той бъде принуден да се подчини на подобни предводители“ – заключва той, най-вероятно без да осъзнава пророческия смисъл на думите си. Художественото вълнение или по-скоро омерзение на автора към подобен спор между нашите културни „главатари“ говори за нравствена извисеност на човека Каравелов.

Той е революционер, политически деец, дипломат, мислител, публицист, издател на вестници, познавач на европейските и американските идеи, който във всяка една от тия области на живота действа търпеливо и с идеология за осъществяване на дългосрочната цел – свободна и образована България. Тоя българин притежава една якост на помислите, която граничи с ум, разум, умереност на действието, пушка и книга едновременно. Подходът, според него, към българското освобождение не трябва да осланя на една единствена възможност. Познавайки бита на българина и последвалото от робското положение светоразбиране, Каравелов бързо достига до идеята, че българите не могат да разрешат сами своя исторически въпрос и трябва да търсят помощ. „Балканският полуостров трябва да се раздели на три щата или на три държавици – пише Каравелов през 1870 г. – българска, сръбска и румънска. И всяка от тия три държавици да има свое самоуправление, свои закони, съдопроизводство, своя автономия, но в същото време те трябва да съставляват едно цяло, което да бъде вързано с един върховен парламент – Дунавска федерация на свободните земи“. Каравелов вижда свободна и републиканска България в един балкански съюз със Сърбия и Румъния, подкрепян от Русия. С течение на времето той вече не лансира така видно тази идея и защото е по-критично настроен към късните славянофили. Но тук е важно да се отбележи, че неговата идея за федеративност е повлияна от примера на Америка. Говорим за човек, и то за балканец, живял през 19 век, който е бил запознат с Американската гражданска война и последствията от нея!

      Историкът проф. Дойно Дойнев за живота на Каравелов в три държави, за неговата публицистика, високо ценната от славистите, и познанието му за световните политическите процеси – запис 2009 г.

„Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, щото е останало досега в моята осиротяла душа, добро и свято — всичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияния и величие, следователно ти си ме научило да обичам и да плача над всяко едно човеческо нещастие – а това е вече много за един човек…“

Тази интимна Каравеловата изповед четем в „Българи от старо време“ – една повест, която е толкова наша, толкова българска. Тя красноречиво отразява философията на съществуванието на автора и същевременно степента на културното развитие на масата – Либеновци и Хаджигенчовци.

      Драматизиран откъс от повестта „Българи от старо време“ – участват Никола Попов (Дядо Либен) и Лео Конфорти (Хаджи Генчо)

Ако притежавахме повече Любенкаравеловци, исторически може би щяхме да се справим без намесата на чуждите мисионери в нашето пред- и след Освобождение. Но „може би щяхме“ е глаголна форма, така присъща на българския език, а езикът сам по себе си е ярко отражение на манталитета на един народ. Може би щяхме…

По тази публикация работи Анна Капитанова