Художникът на скелето, 1974 г. – автопортрет на Йоан Левиев

Творец с неподправен почерк, завещал на българското изкуство монументална живопис, стенописи, декоративни пана и мозайки. Артистичният облик на Пловдив не би имал тази историческа стойност без изображенията, сътворени от Йоан Левиев върху редица фасади и вътрешни стени на сгради в „града под тепетата“. Негови шедьоври се съхраняват в Националната художествена галерия, в Софийската и Пловдивската художествени галерии, както и в други градски галерии в страната и в чуждестранни колекции. Самият художник счита за свое фундаментално произведение и може би едно от най-интересните неща, които е правил, извисяващия се стенопис в зала 8 на НДК „Човекът и мирът“ (1981).

Йоан Левиев (31 октомври 1934 – 11 март 1994) е роден в Пловдив в семейство на българка и евреин. Негов брат е джаз музикантът Милчо Левиев. Още като студент по монументално-декоративна живопис в Националната художествена академия в класа на проф. Георги Богданов, Йоан Левиев изгражда своята така експресивна творческа естетика. В неговите творби се усеща влиянието на съвременни автори като Ренато Гутузо. Заедно с художниците Димитър Киров, Георги Божилов, Христо Стефанов, Енчо Пиронков и Колю Витковски Левиев формира т.нар. Пловдивска школа на 60-те, която през годините става неизменна част от традициите на българската живопис. Именно с тези творци той участва в много съвместни изложби. Една от последните е през 1993 г. в Созопол по време на Аполонските празници на изкуствата – година, преди Йоан Левиев да напусне този свят едва на 59-годишна възраст.

      Художникът за „Аполония“ и ролята на фестивала за утвърждаването на културните стойности, за серията картини „Сънувани персонажи“ – запис 1993 г.

Йоана Левиева-Сойър, дъщеря на художника, описва баща си като ерудиран човеколюбец и страстен художник. В интервю от 2010 г. по повод изложбата му „Завръщане“ тя споделя: „Той не вярваше много в говоренето за изкуството. Смяташе, че изкуството трябва да се преживява и всеки да го възприема така, както сметне за добре. Нещо много характерно за него беше да присъства автопортретно в много от своите платна. И тук, в цикъла „Песен на песните“,  виждаме почти от всяка картина, че лицето му ни гледа – в образа на цар Соломон, на владетел, на сатир…Той смело обичаше да се иронизира, да си прави шаржове, казвайки открито на хората какво мисли, как се чувства. Той умееше да комуникира и с това хората са го запомнили. Винаги когато се появеше, ставаше център на внимание по съвсем естествен начин. Имаше страхотно чувство за хумор. Изключително остроумен и с много приятно поведение. Обичаше да създава смях, да се шегува. Обичаше да говори с хората за всичко, което ги вълнува. Беше и доста експанзивен, винаги ти казва всичко в очите, хубаво или лошо, няма значение. Нямаше скрити мисли, неговите бяха винаги на показ. Имаше особено отношение към историята, към миналото, към нашата цивилизация. Изключително ерудиран човек. Той беше в състояние да цитира исторически събития и дати по памет, да говори за неща, които са се случили преди векове и да ги разказва сякаш е бил там. И това се вижда в този по-малък цикъл „Песен на песните“, който е една препратка към по-големия цикъл „Царски времена“ и който както има една историческа посока, така има и една посока на шарж, коментар за живота, който водехме ние тогава преди 80-те години. На него присъстват едни царе с изкривени лица, шутове, в които той се изобразяваше много често, има едни такива кисели царици. И когато човек види тези серии, сякаш вижда нашия живот, тези управници, които живееха някъде в облаците и не знаеха въобще какво се случваше с нас тогава, които имаха едни мисли, а ние, всички отдолу  водехме съвсем друг живот. Не знам дали ако беше сега жив, щеше да нарисува тези неща по същия начин, нямам представа. Мисля, че нещо друго щеше да измисли. Той беше човек, който се развиваше непрекъснато. Много работеше. Той притежаваше едно опиянение от живота, имаше вкус към живота, към най-малките неща – един хубав обяд, едно хубаво вино, едно кафе с приятели, придружено с хубав разговор. Това беше достатъчно, за да го направи щастлив. И единственото място, където оставаше сам, беше ателието, но присъщата му страст продължаваше да му личи. Ставаше всеки ден в един и същи час. Беше много дисциплиниран и работоспособен човек. Около 9-10 часа излизаше от вкъщи и прекарваше всеки ден определено време там“.
„За него нямаше почивен ден. Само на 1 януари сутринта след Нова година и на 24 май не отиваше в ателието. Но веднъж на 24 май беше в библиотеката и реши да нарисува Иван Вазов. Този портрет на Вазов е сега в Народната библиотека в Пловдив“ – спомня си съпругата на художника Паша Берова.

За значим принос в развитието на изкуството Йоан Левиев е отличен с множество награди, сред които орден „Кирил и Методий“ – I степен, три пъти наградата за живопис и два пъти за монументално изкуство на Съюза на българските художници. Създава сценографиите на оперите „Антигона 43“ от Любомир Пипков, „Юлска нощ“ и „Рицарят“ от Парашкев Хаджиев, „Палячо“ от Руджиеро Леонкавало, както и на балетните постановки „Любовна магия“ от Мануел де Файя, „Панаир в Пловдив“ от Жул Леви и др. В българското художествено наследство Йоан Левиев оставя своята следа на майстор автопортретист, на художник, чиито платна „говорят“ експерсивно за историческото и библейското, на сценописец с автентичен усет към детайла.

      Йоан Левиев: „Пловдив в 60-те години, пък и след това, създаде своя пътека в българското изобразително изкуство“ – запис 1993 г.

По тази публикация работи Анна Капитанова