Московска конференция 1944 г. Около кръглата маса от дясно наляво по часовниковата стрелка: министърът на външните работи на СССР Вячеслав Молотов (крайният в дясно), маршал Климент Ворошилов, генерал-лейтенант Хейстингс Исмей (Великобритания), посланикът на Великобритания в СССР Арчибалд Кер, външният министър на Великобритания Антъни Идън, зам. министърът на външните работи на Великобритания Уилям Стренг, генерал-майор Джон Дийн (САЩ), посланикът на САЩ Аверил Хариман, държавният секретар на САЩ Кордел Хол, съветникът на държавния секретар Грийн Хакуърд, заместниците на народния комисар на външните работи на СССР Максим Литвинов и Андрей Вишински
      Слово на българския външен министър Петко Стайнов след завръщането му от Москва, където подписва примирието между България и победителките във Втората световна война – запис от 1944 г.

На 28 октомври 1944 г. в Москва България подписва най-после дългоочакваното примирие със Съветския съюз, Съединените щати и Англия. До този момент страната се намира в безпрецендното състояние на война както със страните от антихитлеристката коалиция, така и с доскорошните си съюзници от Тристранния пакт. С подписването на споразумението за примирие се прекратява това уникално състояние. Но има предистория, която го обяснява, макар обстоятелствата около него да търпят различни тълкувания.

През лятото на 1944 г. съюзническите армии настъпват към границите на Райха, българските управляващи, неведнъж предупреждавани за последиците от техния съюз с Хитлерова Германия, вече са наясно, че ако не предприемат решителни стъпки, страната е застрашена от поредна национална катастрофа. Съставеното на 2 септември 1944 г. правителство на Константин Муравиев решава да скъса с Германия и обявява „пълен и безупречен неутралитет“. Това изобщо не впечатлява съюзниците. Ето защо на 6 септември правителството променя позицията си и обявява война на Германия. Късно, защото на 5 септември Сталин обявява война на България, въпреки че страната изобщо не е участвала във военни действия срещу Съветския съюз. И какво се случва?

На 8 септември българските войски в Гърция, Македония и Сърбия влизат в сражения с германски части в районите на Серес, Ксанти, Прилеп, Връшка чука, Кула…, а съветските войски навлизат в България от север през Дунав. Така България се оказва в безпрецедентна международна ситуация – обявила е война на Германия, но със силите от антихитлеристката коалиция не е подписала дори примирие и фактически е във война с почти целия свят.

На 9 септември властта поема правителството на Отечествения фронт, а министър-председателят Кимон Георгиев веднага обявява, че България „ще приобщи всички сили и средства към усилията на Съветския съюз и неговите велики съюз­ници за изгонването на германците от Балканите“. Сталин приема българското решение и настоява за незабавно включване на българската армия във войната. Съображенията му са и политически, и военни. Германска армия от почти 400 хиляди души се намира на гръцка територия. Нейното безпрепятствено оттегляне би засилило хитлеристките позиции в северната част на полуострова и в Унгария. Съветското становище се подкрепя и от САЩ. Обаче Лондон реагира остро „против“ предоставянето на България на статут на съвоюваща съюзническа държава.

Сталин е категоричен, че военната и политическата обстановка налагат включването на българската армия във войната. Тази позиция той съобщава на Йосип Брос Тито, който е на посещение в Москва. В резултат от натиска на Сталин на 5 октомври в Крайова е подписан договор от Тито и от българска правителствена делегация. България изпраща на югославска територия три армии (Първа, Втора и Четвърта) с обща численост около 280 000 души от мобилизираните 450 хиляди. Взаимодействайки със съветски части и югославски партизански съединения, Четвърта армия за по-малко от месец освобождава Велес, Щип, Струмица, Кочани, Пехчево и влиза в Скопие. Първа армия успешно реализира Страцинско-Кумановската операция, разгромявайки елитни германски части. Втора армия действа в направление Пирот-Ниш. На 14 октомври с участие и на югославските партизански части освобождава Ниш и започва реализацията на Косовската операция, завършила с прогонването на хитлеристите от части от Южна Сърбия и Косово. Изпълнили своите стратегически задачи, трите армии са върнати на българска територия и така завършва първата фаза от участието на България срещу Германия.

Чак на 28 октомври 1944 г. на Московската конференция е подписано примирието на България със СССР, САЩ и Великобритания, което е парадокс, след като български войски се сражават на страната на съюзниците  В него има и текст, който задължава България „да предостави такива сухопътни, морски и въздушни сили, които могат да бъдат определени за служба под общото ръководство на Съюзното главно командване“.

На 17 ноември 1944 г. съветският маршал Фьодор Толбухин и командващият българската армия ген. Иван Маринов договарят продължаване участието на български войски във войната. Сформирана е Първа българска армия от 130 хиляди души начело с ген. Владимир Стойчев и е поставена под прякото ръководство на командването на III Украински фронт.

Особено тежки и продължителни сражения Първа армия води в края на декември 1944 и началото на януари 1945 г., с което облекчава стратегически важното настъпление на Съветската армия към Будапеща.

В началото на март 1945 г. германската армия съсредоточава внушителна сила (включително 430 000 души, над 900 танка и 850 самолета) и започва масиран удар срещу III Украински фронт, българската армия и югославските съединения. След няколко дни тежки боеве хитлеристкото настъпление е спряно, след което български части минават в своя участък в мащабно контранастъпление. Така край Драва блестящо завършва отбранителната операция, запомнена като „Дравска епопея“. В края на март 1945 г. българската армия е включена в голяма настъпателна операция. След 15-дневни тежки боеве войските ни преминават р. Мур, освобождавайки много населени места.

От септември 1944 до май 1945 г. над 32 хиляди души жертват живота или здравето си за разгрома на Третия райх. Огромни са материалните и финансовите разходи на страната, като общият им размер надхвърля 130 милиарда лева.

По тази публикация работи Радослав Диков