Петя Павлович е явление в българското хорово изкуство между 60-те и 80-те години на миналия век. Родена е на 28 септември 1939 г. в Казанлък. В родния си град тя изгражда първата по рода си хорова школа при народно читалище „Искра“, която включва: Детски хор „Искра“ (1967), Хор на чавдарчетата (1968), Хор на момчетата (1971), Смесен хор „Петко Стайнов“ (1972), Юношески смесен хор (1976). В школата участват хористи от 8 до 55-годишна възраст и всяка година в нея пеят около 350 изпълнители. Със своята дейност школата се утвърждава като методически център на хоровото дело у нас. В продължение на години една от водещите формации е именно Смесеният хор „Петко Стайнов“, създаден от Петя Павлович по инициатива на големия български композитор. За нея акад. Стайнов казва: „Изкуството на моите малки съграждани е изкуство на талантливи певци, които в много случаи пеят по-добре от своите батковци и каки. А диригентката Петя Павлович безпогрешно е разбрала съдържанието на всяка песен. И със сърцето на вълнуващ художник, и със знанието и моженето на отличен професионалист извлича зад звуците на нотното писмо скритите образи, чувства, мисли и идеи. Петя Павлович е неделимо цяло с хора, което показва на всеки свой концерт.“

В архивите на Българското национално радио се пази спомен на Петя Павлович от 1984 г. за работата ѝ върху „Литургия“ – творба от Микис Теодоракис, посветена на загиващите от войната деца, а също и за срещата с големия гръцки композитор:

       „Никога няма да забравя задъханата тишина на репетиционната зала тази вечер. Струваше ми се, че чувам сърцата на хористите, а погледите им – в тях се четеше преклонение пред подвига, почит към твореца и обич, нова и все още неясна“

През 1985 г. Петя Павлович е принудена да напусне Казанлък. В следващия творчески период от живота си тя работи с женска камерна формация при БНТ, с дамски хор „Морфова-Прокопова“, със смесен хор „Родна песен“ – Хасково. Сътрудничи на БНР, участва в международни журита на хорови конкурси. През 1992 г. отново поема диригентското място в хор „Петко Стайнов“. Съвременните обстоятелства я възпрепятстват да възстанови предишния облик на хоровата школа в родния Казанлък, на която тя се посвещава с така присъщите за нея любов и всеотдайност. След това основава нов академичен хор „Св. св. Кирил и Методий“ в София. Всички състави под диригентството на Павлович концертират активно в България и чужбина, като печелят редица национални и международни награди.

В разговор от 1989 г. хоровата диригентка споделя вижданията си за живота, които своеобразно я обрисуват като личност с високи морални ценности:„Успях да отгледам две добри деца, успях за 18 години да образувам една голяма хорова структура в Казанлък, успях да запазя достойнството си, когато срещу мен се опълчиха всичките зли сили на света. (…) Амбициозна съм, но не болезнено. Не бих прегазила когото и да било, за да постигна нещо мечтано. Търся една моя вътрешна мярка, но в горни граници. Виждам често изкривени от завист лица и си обещавам никога да не вкуся от тази отрова, особено когато дойде биологичното и професионалното нанадолнище. И още нещо, навикът ми да мисля за общите интереси уедрява чувствата. „Моето хорче, моята песничка, моето турненце“ – това са опасни болести!“

Петя Павлович завършва Теоретичния отдел на Държавната консерватория. Тя е една от видните ученички на именития проф. Васил Арнаудов, който в уроците си по хорово дирижиране успява да внедри усещането, че за успеха на един хор стои изначалната човечност на неговия диригент. Този негов почерк прозра и в думите на Павлович, която запитана през 1983 г. как се прави хор, тя отговаря: „Може и механично, просто да събереш хора, които могат да пеят, но най-добре е още със създаването да заложиш на доверието, на обичта, уважението към всяка личност. Много е важно на децата, а и на възрастните да е интересно, да идват без принуда. Аз съм против диктатурата. Интересувам се не само как пеят възпитаниците, а какво мислят, как се учат и работят, какво харесват, как се държат.“ Неслучайно хористите се обръщат към Павлович с „мама Петя“. Хоровата диригентка, която превръща музиката в съдба за много хора, особено за казанлъчани, приключва жизнения си път на 68-годишна възраст.

По тази публикация работи Анна Капитанова