Малко вероятно е някой да харесва тоталитаризма, освен самите тоталитаристи. Вождовете на подобни режими са живели с убедеността, че тяхното дело ще отеква във вечността и са зазиждали символите на това дело в паметници, подобно на египетските пирамиди – вечното жилище на фараоните. Пирамидите, разбира се, стоят и до днес, но подобни паметни творения от по-ново време  нямат тази съдба…

На 27 август 1999 г., след шест дни инженерно-сапьорски мъки, намира кончината си един от символите на половин век от новата българска история – мавзолеят на Георги Димитров в столицата. Този акт на демократичен порив е целял по зрелищен начин, моментално, чрез взривяване на мавзолея, веднъж завинаги да се рече „сбогом“ на комунизма, премахвайки един мрачен негов символ, разделящ новото ни демократично общество. Нищо подобно не се случва обаче – нито моментално, нито с преследвания резултат.

На 21 август, за когато са насрочени дейностите по взривяването, на площад някога „9-и септември“, после „Княз Александър I Батенберг“, а днес „Демокрация“, се е събрал народ. Народ всякакъв – от просто сеирджии, през противници, до приветстващи въпросния бомбаджийски акт. В очакване са те и дочакват – точно 14.37 ч. се чува трясък, вдига се пушиляк, гробницата на вожда и учителя се килва леко на една страна и толкоз. Явно комунизмът се е запънал и не иска да си тръгва така лесно, като с гръм от черешовото топче на Боримечката. Настава оживление, чуват се смях и закачки. Присъстващите висши представители на властта в лицето на премиера в тогавашното правителство на СДС Иван Костов, председателят на Народното събрание Йордан Соколов, столичният кмет Стефан Софиянски и главният инициатор, вицепремиер и министър на регионалното развитие и благоустройството Евгени Бакърджиев си тръгват в спешен порядък от театъра на действията. А инак това е пример как една недомислица, облъчена с пресилена идеологическа аргументация, се превръща в пародия.

      Гласове от мястото на събитието - запис от 1999 г.

В цялата история има и парадокс. Мавзолеят е построен за шест дни след смъртта на Георги Димитров на 2 юли 1949 г. Шест дни са били нужни и за сриването му, но това е било по-скоро заради безхаберието на отговорните за екшъна, които не са си дали труда да проверят конструктивните особености на сградата, а именно малката подробност, че под облицовката има метър и половина пълнеж от чували с пясък. И слава Богу, защото нужният за вдигането на такава маса във въздуха амонит е в такова количество, че би издухал намиращите се в съседство царски дворец, Народна банка и Партиен дом, да не говорим за присъстващото хорско стълпотворение.

Така или иначе в крайна сметка, с много мъки, целта е постигната – мавзолеят го няма. Дискусиите, дали е било правилно или не, продължават и до днес. В Столична община все така обсъждат какво да правят с останалите под някогашния мавзолей подземия. Най-новата идея е трите подземни нива да станат филиал на Софийската градска художествена галерия.