Не са много българските учени, които са посветили цялата си творческа енергия на най-величавите страници в родната ни история. Проф. Дойно Дойнов не само е един от малцината. Осъзнал максимата, че науката се създава не единствено в сенчести кабинети, в академична тишина и библиотечно безмълвие, без да се щади, откликва всякога, когато е нужно да се защити една кауза. Особено когато тази кауза се нарича Българско възраждане.

      Проф. Дойнов разказва за своя произход, семейство и обстановката, в която е живял, за образованието и преподавателите си – запис от 1988 г.

Дойно Дойнов (16 юли 1929 – 18 януари 2014) е роден в с. Буново, Пирдопско. Завършва история в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи като музеен работник и научен сътрудник във Военноисторическия музей (1954 – 1971), директор на Археологическия музей към Българската академия на науките (1971 – 1978), занимава се е с културно-историческото наследство на България през Възраждането (заместник-генерален директор 1979 – 1980 и генерален директор 1979 – 1980 на Дирекция „Културно-историческо наследство“ при Комитета за култура) и с българските архиви (в периода 1981 – 1991 е началник на Главно управление на архивите при Министерския съвет). От 1985 г. е доктор на историческите науки. Известен е като автор на много трудове за Кресненско-Разложкото, Априлското и Старозагорското въстание, за историята на Македония, за борбата на българския народ в отстояване на националното му единство от 1879 до 1885 г. с един от най-позитивните ѝ резултати – Съединението. Негови са книгите „Левски – най-ясната загадка“, „Хората, с които живях“, „Балканът помни“ и др. Председател е на Общобългарския комитет „Васил Левски“. От 1971 г. е преподавател по история в Националната художествена академия и във Варненския свободен университет. Проф. Дойнов успява да съчетае по забележителен начин изследователската с преподавателската и обществена дейност, за да присъства винаги, когато е нужно, при отбелязване на исторически юбилей, на годишнина или честване.

Да се взира в миналото му създава „чувството за време“: „Човек разбира, че личното време е преходно, а времето на човечеството – вечно. Боравенето със спомена, със свидетелствата от миналото те правят по-мъдър, а в известна степен и философ. Долавяш колко съвременната еуфория е излишна и колко трайните неща оставят диря в живота.“
А що се отнася до бъдещето на нацията ни, ученият е категоричен, че България трябва да укрепва като еднонационална държава. „Националният идеал – казва проф. Дойно Дойнов, – не е в териториалната експанзия, а в усъвършенстването на националния и държавния организъм сред нейните граждани. Не рухването на нациите държави, а наднационалните институции ще бъдат феноменът на идващото столетие.“
За извънредно големите му заслуги към Република България в развитието на историческата наука проф. Дойно Дойнов е награден с орден „Стара планина“ I степен.

„Проф. Дойнов се превърна в истински Апостол на събиране, издаване и разпространение на важни документи от българското минало, с които се опитваше да възпитава бъдещите поколения в преклонение пред българската памет и подвига на българските възрожденци и патриоти“ – обобщава делото на учения историкът акад. Константин Косев.