Роден е като Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто в северните планински провинции на Чили и починал като Пабло Неруда, известен на целия свят, в своя дом на скалистия нос Исла Негра, Сантяго. Поет, прозаик, публицист и дипломат, Пабло Неруда (12 юли 1904 – 23 септември 1973) се нарежда сред великите автори на 20 век. През 1971 година е удостоен с Нобелова награда за литература и става един от петимата латиноамерикански писатели нобелисти – след колумбиеца Габриел Гарсия Маркес, гватемалеца Мигел Анхел Астуриас, мексиканеца Октавио Пас и неговата сънародничка Габриела Мистрал. С чилийската писателка младият Неруда се запознава в град Темуко, където прекарва детските и младежките си години. Тогава тя е началник на момичешката гимназия и остава очарована от зараждащия се талант на младото момче. Неруда започва да пише на 13-годишна възраст, когато публикува първата си статия и първото си стихотворение в ежедневника La Mañana. През 1920 година става сътрудник на литературното списание Selva Austral и вече публикува под името Пабло Неруда, прието в чест на чешкия поет Ян Неруда. Наред с литературната си дейност младият поет учи френски език и педагогика в Университета в Сантяго. Творчеството му е необятно – от езотерични сюрреалистични стихотворения, през поезия, третираща социални и политически въпроси, епични поеми, любовна лирика, поетични произведения с автобиографичен характер, проза и др.  – хиляди написани страници.

Един от преводачите на Пабло Неруда на български е поетът Никола Инджов. В интервю от 1998 г. той казва: „Тематиката на неговата поезия в действителност е свързана с духовния живот не на една каста, не на един ограничен аристократичен или елитарен, както искате да го наречем, кръг, а с духовния живот на цяло едно човечество. Това най-напред е латиноамериканското човечество, съставено от много държави на практика от един народ, на когото Пабло Неруда е син. И поради това си обстоятелство сюжетите в неговата поезия са интересни и за хората от другите континенти, за хората, които имат друга идиосинкразия, да кажем, или съществуват в други психологически пространства. Днес перуанците, например, четат неговата поема „Висините на Мачу Пикчу“ – това е древният град, древната столица на инките, която се намира на територията на Перу, с чувството, че поетът е перуанец. Навярно и руснаците, четейки неговата кратка поема „Любовна песен за Сталинград“ също го възприемат като един техен съмишленик, като човек, който споделя тяхната личностна и историческа съдба и т.н. Ние, българите, ако не сюжетно, то по други едни причини, нека да ги наречем най-общо естетически, също се свързваме с Пабло Неруда, защото практически той беше този колосален латиноамерикански поет, който първи показа действителния ръст на поезията, създавана на онзи континент. След това нашите знания се разшириха, но те не омаловажиха, така да се каже, неговата стойност, не изличиха от паметта ни неговия пример. Пабло Неруда е значителен не само като творец, но и като личност. В активните години на живота си и творчеството си между 30-те, от 1930 година насам, когато той вече е 30-годишен, преминал е първите си дипломатически години като консул на Чили в Цейлон (Шри Ланка), в Бирма (Мианмар) и т.н., присъединил се към Испанската гражданска война, естествено на страната на републиканците, Пабло Неруда още тогава вече влиза в един човешки елит, който определя интелектуалната висота на епохата. Негови връстници, негови приятели, негови съратници са не кой да е, а Пабло Пикасо, Федерико Гарсия Лорка, Ърнест Хемингуей, Пол Елюар, Луи Арагон, Иля Еренбург. Той има много последователи в литературата, струва ми се в латиноамериканския живот те не са по-малко, хора от всички професии искат да бъдат поне в един миг от своя живот като Пабло Неруда.“

      Част от речта на Пабло Неруда, произнесена пред 70 хиляди души на Националния стадион в Сантяго, по повод удостояването му с Нобелова награда за литература – запис 1972 г.

Европа е една голяма противоречива конструкция и нейната култура изглежда победител във времето и войната. Сред всички нации Франция ме привлече най-вече с вечния си урок за разум и красота. Разбира се, преживях силна емоция, която навлажни очите ми, когато суверенът на Швеция (б. р. крал Густав VI) ми връчи златен поздрав – медал за всички чилийци.