личен архив Оля Ал-Ахмед
      „Аз съм вятърът“ – авторски рецитал на Ваня Петкова от 1974 г.

През втората половина на 20 век в нашата литература тя навлиза с ярко открояващ се поетичен патос. Първата ѝ стихосбирка „Солени ветрове“ излиза през 1965 година и до края на творческия и житейския си път не спира да пише. Петкова е автор на 40 стихосбирки и 6 романа. Превеждала е поезия и проза от руски, украински, сръбски, испански, френски, немски, арабски и арменски език. Била е член на три престижни съюза – на писателите, на журналистите и на преводачите. Освен това е била член на Международния съюз на писателите в Брюксел. Често е гостувала на поетичните бианалета в град Лиеж.
Ваня Петкова (10 юли 1944 – 26 април 2009) е родена в София в семейство на руски емигранти. Завършва Факултета по славянски филологии в Софийския университет. Има докторат по  испански език и литература в Хавана и специализира арабски език в Дамаск. Владее 7 езика – руски, сръбски, украински, арабски, английски, испански и френски. Нейни стихове се появяват в превод на 13 езика, сред които и японски и арменски.
В архивите на Националното радио се съхраняват спомени на Ваня Петкова от времето на нейната аспирантура в Университета за чужди езици „Хосе Марти“ в Хавана (1974-1978), посветени на срещата ѝ с кубинския поет Николас Гилен:

Хаванското утро е ослепително ярко от слънцето и зеленината. Зреят кокосовите орехи, тежки и кафяви, пълни със сладко мляко, те висят под чадърите на палмите. Океанът хвърля небрежно ветрила от пяна в нозете на красивите мургави жени с танцуваща походка. Улици, улици, безкрайни като кубинска песен. По тях вървят младежи и девойки в зеленикавите униформи на революцията. Пеят „Гуантанамера“ и заминават с камионите към полето. Брадати мъже, стреляли срещу Батиста, стреляни от хората му. Хавана в това утро ми изглежда особено празнична, защото ми предстои да се срещна с големия кубински поет Николас Гилен. Той излезе от някаква врата в коридора на Съюза на писателите и артистите на Куба. Като ни забеляза, се усмихна с усмивката на дете. Прегърнахме се двойно по кубински и всеки на своя език заговори развълнувано. Накрая всичко започна да се разбира от само себе си.
– За първи път ли идвате в Куба? – попита ме той.
– За първи, но надявам се не за последен. – отговорих аз.
Гилен се разсмя отново.
– Така отговорих и аз преди години. И оттогава няколко пъти съм бил в България. И понеже времето е безпощадно, мисля си, че всяко заминаване е за последен път, но става така, че отново съм сред българските си приятели. Това прилича на анекдотът за велосипедиста. Един колоездач паднал от колелото си на пътя и заохкал от болка. Минал някакъв човек и го запитал: „За първи път ли се качваш на велосипед?“, колоездачът му отговорил: „За последен!“ След това отново яхнал колелото си и заминал за някъде.
Така големият поет постави едно непринудено начало на нашия разговор. Разглеждаме новия брой на списание „Унион“. На другия ден трябваше да се състои тържество по случай излизането на този първи брой, посветен изцяло на българската литература – от старобългарските летописи до най-младите съвременни писатели на България. Николас Гилен оценява високо списанието и особено неговото значение за популяризирането на българската литература в Куба.
– Коя е най-новата Ви книга? Бихте ли ми разказали за нея? – питам аз.
Гилен става сериозен, изважда от бюрото последната си стихосбирка и тържествено ми я поднася с автограф. Книгата се нарича „Зъбчато колело“. Това е стихосбирка за любовта и революцията, за родината и света. Повечето стихове в нея са посветени на герои на революцията. Има поеми за Юрий Гагарин, Че Гевара, Хо Ши Мин и други. После Гилен ми разказва за интересни литературни събития в Съюза на кубинските писатели.
– Тези дни присъдихме и връчихме ежегодната награда за литература на 24-годишния литературен критик Десидерио Наваро, автор на редица талантливи статии и есета. Наградата се нарича „Давид“.
Наваро това беше мургавият младеж с вечно препълнената чанта с книги, който ни съпровождаше и който беше научил български език от самоучител.
– А защо наградата се нарича „Давид“? – питам Гилен.
Той весело разперва ръце.
– Защо Америка се казва Америка, а не Колумбия, на името на истинския ѝ откривател Христофор Колумб. Така е и с наградата „Давид“ – случайна връзка с митологията.
Сбогуваме се с уговорката да се срещнем на следващата вечер, когато първият брой на списание „Унион“ тържествено ще бъде връчен на нашия посланик и тържеството ще открие не друг, а големият приятел на България Николас Гилен.

Снимки, които свидетелстват за обществения живот и пътуванията на поетесата и преводачката Ваня Петкова, предоставени от нейната дъщеря Оля Ал-Ахмед.