„Пишех стихове, когато ми се струваше, че не стъпвам по земята…“ – авторски рецитал на Станка Пенчева от 2002 г.

Развитието на нашата литература през втората половина на 20 век е свързано с поетичния „пулс“ и „дъх“ на Станка Пенчева. Нейното творчество отличава ярко човешкото у човека и носи усещане за чистота в помислите. Лириката ѝ е като една многолика вселена от преживявания, в която читателят се оглежда сякаш в огледало. Станка Пенчева (9 юли 1929 – 27 май 2014) е родена в Сливен, но детството ѝ преминава в родната къща на баща ѝ в село Воденичане. Именно в тази „просторна, продухвана от източни ветрове равнина“ поетесата се връща всяка пролет през последния си творчески период. Там, където като дете се крие от майка си, за да се изкъпе в „бавната полска река“, там, където „самотата е нейната свобода“.

Станка Пенчева завършва средното си образование в Сливен. Тогава се появяват и първите ѝ стихове на страниците на детския вестник „Изгрев“. След това записва руска филология в Софийския университет и още на 21-годишна възраст започва работа в Националното радио. „Винаги съм се привързвала към мястото, където работя. Може би защото никога не съм била чиновнически равнодушна. Така беше и с първата ми работа в Радио София, както се наричаше тогава – спомня си Станка Пенчева. – Годината беше 1950-та. Аз студентка трети курс, без издръжка след някои социални трусове, засегнали семейството ми, класовият ми произход съвсем не беше подходящ, но за мен гарантира приятел от студентската ни литературна група поетът Давид Овадия. И тъй станах редактор в Литературния отдел. Работих там пет години, последните като завеждащ отдела. Какво спечелих през тези години? Най-напред се научих на професионализъм, научих се просто да работя сериозно. Радио София беше съвсем млада институция, но аз бях респектирана както от красивата сграда, от отговорността на работата ни и не на последно място от суровата дисциплина. Навярно тогава се научих да усещам, да ценя времето, стриктните срокове. Научих се да изпипвам нещата, без да жаля труда си. Мисля, че в Радиото усвоих някои закони, валидни и за художественото писане, защото вече пишех стихове. След две години излезе първата ми книжка (бел. ред. „Пълнолетие“-1952). Разбрах, че не трябва да си многословен, да не си мъгляв в изказа си и в позицията си, да търсиш контакт с невидимия събеседник.“

В Радиото Станка Пенчева работи с изявени личности от нашия културен живот, сред които поетът Александър Геров, преводачката Милка Молерова, поетесата Василка Хинкова, писателят Атанас Наковски и много други. До 1955 г. тя е щатен редактор, а след това сътрудничи на Литературна редакция, през което време има възможност да интервюира редица литературни фигури с голямо обществено значение. Чуйте част от нейно изказване като водеща в ефира на Националното радио.

      Станка Пенчева при разговор с поетесата Дора Габе по повод връчване на литературната награда „Иван Вазов“ – запис 1975 г.

След като напуска Радиото, Станка Пенчева заминава на двегодишна писателска командировка в Русе, където е и кореспондент на вестник „Народна култура“. Работи в редакциите на списание „Септември“ (1959-1975) и на списание „Отечество“ (1975-1986). За този период от живота си тя казва: „Усещах се подготвена от работата ми в Радиото за всякакво натоварване и за перфектност във всичко, с което се залавям. (…) Сега си мисля, че младият човек може би трябва да има такива едни първи 7 години, през които да се научи да прави всичко максимално добре, че и с мерак“.

Станка Пенчева създава 28 стихосбирки, а също така пише проза и публикува преводни текстове, предимно от руски език. През 1995 г. тя издава поетичната книга „Къща от думи“ и повестта за деца „Мили бате!…“, която представя възприятието на света през очите на един дакел. Дакелът Джери реално е нейният домашен любимец, с когото тя пътува във Воденичане. От негово име тя представя необятните възможности на селския простор на своя внук, така привързан към кучето. Именно тези две книги, а и други, Станка пише в родния дом на баща си, където прекарва всяко полугодие. С какво я привлича село Воденичане:

      „Като че ли човек се ражда наново, тръгвайки някъде от детинството си“ – запис 1995 г.

„Творчеството е една терапия – споделя поетесата, – ти по този начин се освобождаваш от много неща, но добре е, след като ги напишеш, за да се освободиш от тях, да ги оставиш да постоят малко и след това да прецениш кое трябва да представиш пред погледа на другите хора, защото никой не го интересува какво ти си преживял, Читателят всъщност облича като дреха вашето преживяване, за да го опита, да го премери върху своята личност и когато то му е по мярка, му е приятно да чете такава поезия, защото се идентифицира, отъждествява с преживяното от автора. Има стихове, които съм написала и не съм печатала не по политически причини, както е прието сега да се хвалим всички, а защото съм смятала, че те са предназначени именно за мен, за моето вътрешно око, за вътрешната ми преценка, а не за да бъдат тема в стихотворения, предназначени за други хора.“

По тази публикация работи Анна Капитанова