Един от доайените на Народния театър и първият Бойчо Огнянов на българския екран (както е познат за няколко поколения) Мирослав Миндов (7 юли 1924 – 21 декември 2018) е роден в Ямбол. Артистичните си заложби проявява от детска възраст – свири на цигулка, играе в театрална школа, проявява се като рецитатор. След завършване на гимназия някак естествено се отправя към Държавната театрална школа, която завършва през 1947 г. в класа на проф. Кръстьо Мирски. Забелязан е още като студент – актьорските му качества, както и личното обаяние са точно това, което се търси за новите образи на българската сцена.

През 1951 г. режисьорът Дако Даковски, току-що завърнал се от Москва, се заема с амбициозната задача да екранизира романа „Под игото“. Дотогава 27-годишният Мирослав Миндов е имал само епизодична роля във филма „Данка“. Явява се на пробни снимки с актьори като Андрей Чапразов, Апостол Карамитев, Георги Коалянчев, Спас Джонев… Имената им само засилват неувереността на младия актьор, но режисьорският избор за ролята на Бойчо Огнянов пада именно върху него. Снимките продължават няколко месеца. Масовите сцени се заснемат на Витоша и в Копривщица. По-късно актьорът разказва за работата си по този филм, за екипа и актьорския състав, реализирал тази първа по рода си за България „суперпродукция“.

      „Всички, които участвахме във филма, забравихме, че сме актьори и съпреживявахме това голямо събитие“ – запис от 1988 г.

Ролята на Бойчо Огнянов му проправя пътя към успеха, макар че дълго след това младият актьор е свързван именно с образа на Вазовия герой. В последвалите години Миндов създава и други запомнящи се роли, като характерно за неговите персонажи е, че излъчват мъжественост и воля, но са наситени и с топлота и човечност. Такива са Димо от „Снаха“, Ранения от „Съвест“, Войнов от „Прокурорът“, Николай от „Призори“ и много други.

Повече от 30 години актьорът е редовен сътрудник на радиотеатъра. Мекият му и плътен глас е добре познат на радиослушателите. Издава аудиоалбуми с рецитирани от него стихове – любовна лирика, сонети на Шекспир, стиховете на Есенин, древногръцка поезия… Чуйте негово изпълнение на едно от прекрасните стихотворения на Христо Фотев:

      „Позволи ми да мисля за теб...“

След силния старт на кариерата му както на театралната, така и на филмовата сцена, актьорът е забелязан лично от някогашния Първи – Тодор Живков. С неговата протекция е назначен за председател на Съюза на артистите, а през 1966 г. и за директор на Народния театър „Иван Вазов“, в чиято трупа Миндов е от 1947 г. Оценките за този период, както неговите лични, така и обществените, са противоречиви. В свое интервю от 2012 г. актьорът разказва за краткото си директорство в Народния театър: „Да си на ръководна длъжност в изкуството по Живково време бе много хлъзгава работа. След поредната реорганизация в театрите трябваше да се съкращават хора, защото бе създадено впечатление, че са препълнени. Макар идеята да не беше моя, се създаде нетърпима атмосфера, уволнените говореха против мен. И след година и половина бях освободен.“ Освободен е и от председателското място в Съюза на артистите. Това обаче, изиграва положителна роля за израстването му като актьор и режисьор. През 1969 г. Миндов е изпратен на едногодишна специализация по режисура в Кралския Шекспиров театър в Лондон където учи при Питър Брук. Връщането му оттам е възприето като лоялно отношение към родината и макар и за кратки периоди преминава през още няколко административни длъжности: директор на Сатиричния театър (1970-1973), председател на Съвета за култура – София (1973-1975), директор на Държавен театър – Благоевград (1978-1980). Много от приятелите на актьора не пропускат да се пошегуват, че „Миро и по характер си беше „Бойчо Огнянов“ и че „шило в торба не стои“. Това е периодът, в който Миндов се посвещава на режисьорска работа, която също винаги го е привличала. Поставя над 20 пиеси в различни театри, като твърди, че за него няма големи и малки сцени.

В последните години от живота Мирослав Миндов ръководи детска студия „Пиколо“ в периода 1989 – 2005 г. Така актьорът, който винаги е казвал, че „театърът е самият живот“, а децата са най-силните и истински актьори, с много любов и внимание насочва младите в пътя на театралното изкуство. На което самият той посвещава живота си.