„Той беше наистина един необикновен човек и всичко у него беше особено. Външният му вид и изглед напомняше на някакъв космополит. Той беше висок, слаб, изпит. Вървежът му беше така малко войнишки, с отсечени движения, стъпваше по-кораво. Обичаше якета с цип, ризи дебели, с джобове големи, носеше балтон като лоден – копчетата вътре и широка черна барета. И така човек като го срещне на улицата, винаги се обръща да го види. Даже той имаше периоди, в които много се дразнеше, защото като вървяхме заедно по улицата, хората се спираха и се обръщаха и той си мислеше, че заради мен се обръщат. А те всъщност се обръщаха заради него, защото той беше интересният“ – споделя Лиляна Димова за съпруга си писателя Димитър Димов. Той е автор на забележителни художествени постижения в развитието на българския роман като жанр – психологическите романи „Поручик Бенц“ (1938), „Осъдени души“ (1945) и „Тютюн“ (1951). Персонажите на Димов са многопластови, носят в себе си вълненията, страстите, покварите, всяко чувство що е способна да изпита човешката душа. Затова и неговите герои не са само добри или само лоши, авторът сякаш прави цялостна дисекция на тяхната емоционалност, често граничеща с фаталното.

И този творец, завещал ни такива литературни образци, никога гръмогласно не нарича себе си писател, нито пък в разговори изтъква професорската и научната си дейност. Затова пък охотно говори за пътуванията си от село до село с двуколка и за бита си на редови ветеринарен лекар. Димитър Димов (25 юни 1909 – 1 април 1966) е роден в Ловеч, но детските си години прекарва в Дупница. Още от юноша мечтае да учи ветеринарна медицина и да работи в Южна Америка. През 1922 г. майка му и вторият ѝ съпруг се местят в София и Димов продължава образованието си в Първа мъжка гимназия, където се увлича по химията и философските трудове на съвременните европейски мислители, особено Зигмунд Фройд и Анри Бергсон. По настояване на пастрока си Димов записва право в Юридическия факултет, но скоро се връща към професията, която истински го вълнува. Става професор по анатомия, хистология и ембриология в Зоотехническия факултет на Софийския университет. „Когато беше на лекции, той винаги подготвяше уроците си предварително и винаги носеше със себе си една кутия с цветни тебешири. Всичко каквото е преподавал на студентите, го е рисувал на дъската с цветните тебешири. Всичко било толкова красиво, че когато свършвал часът, студентите отказвали да изтрият дъската“ – разказва третата съпруга на Димитър Димов пианистката Лиляна Димова. Ето какво още си спомня тя за съжителството си с писателя в интервю от 2005 година:

      Малкото ни 50-квадратно жилище беше отрупано с безброй колби, епруветки и реторти, (…) уреди за промиване на снимки, най- различни фотоапарати, телескоп и разбира се огромен брой книги –  философски, научни, художествени, които накрая слагахме по земята

В нашата литературната критика Димитър Димов винаги е анализиран през съдбата на „Тютюн“. Разбира се и тук, не може да не споменем, че осъждането на романа, неговото изтегляне от книжарниците и първоначалното решение да бъде унищожен и последващата му преработка пречупват малко или много писателя. „Сега, като се връщам назад – казва Лиляна Димова – имам чувството, че той не смееше да продължи да пише романи. Цялата тази история около „Тютюн“ много зле се отрази върху него“. Димов продължава да пише, но в друг жанр. Създава пиесите „Жени с минало“ и „Почивка в Арко Ирис“, които предизвикват адмирациите на нашите театрали. Важно е да се отбележи, че Димитър Димов не се отказва от Лила и я припознава напълно като своя „рожба“, така както Ирина. Веднъж споделя на жена си, че не харесва нито първото, нито второто издание и че ако има време ще направи едно трето, в което ще махне нещата, които го дразнят и в едното, и в другото. Но така и на бял свят не се появява третият „Тютюн“. Не се появяват и замислените две книги – повестта „Ахилесова пета“ да бъде преработена в роман, в който да разкаже живота на интелектуалеца преди и след 9-ти септември, и романът за Яне Сандански, който е родственик на писателя по майчина линия. За тези две книги, за които е събрал достатъчно материали, Димитър Димов казва, че ако не станат по-хубави от „Тютюн“, поне ще бъдат на равнището на „Тютюн“. Смъртта обаче го застига преди да седне да ги пише, в зрелостта на творческия му път, на 56-годишна възраст. Едни от последните думи, които изрича към жена си, красноречиво говорят за творческата потребност на писателя да разгърне потенциала си  на романист: „Така мечтая да седна, всичко е готово в главата ми. Моливите ми са подострени, купил съм си и листи. Сега на 1-ви, като ме освободят, веднага сядам, напущам и факултета и се отдавам на творчество“. Но точно на 1-ви април 1966 г. в Букурещ след среща със Съюза на румънските писатели Димитър Димов получава масивен инсулт с фатален край.

В последните две години от живота си той е председател на Съюза на българските писатели. „Просто го принудиха. Нещо, което никак не беше за него – споделя Лиляна Димова – да се занимава с административни работи. Губеше си времето. Тичаше на събрания, заседания, на официални обеди и вечери, нещо, което никак не му беше присъщо. Той го правеше, защото всичко, с което се захващаше, го изпълняваше съвсем стриктно, такава беше натурата му.“ Като председател на Съюза Димитър Димов събира  балканските писатели, за да се обединят в писателско сдружение. Срещата минава изключително добре – и сърбите, и гърците, и турците са съгласни, само румънците са резервирани. Димов се ползва с голям авторитет сред останалите писатели от Балканите, които познават произведенията му в превод. Самият той говори испански, френски, английски и руски. В Румъния заминава именно, за да убеди писателското съсловие там в необходимостта от едно такова сдружение. А подострените му моливи остават да го чакат в България…

      Любителски запис на урок по френски, направен от Димитър Димов на домашния му магнетофон


По тази публикация работи Анна Капитанова