homoludens.bg
Вили Цанков, 1965 г.

„Веднъж, на една конференция ми зададоха въпроса: „Какъв жанр е Вашата постановка?“ А това беше някъде след като бях направил 80-90 постановки. И тогава за първи път се замислих, че когато съм поставял някаква пиеса не съм мислил за жанра. И констатирах, че най-малко 80 на сто от тях са трагедии. Т.е., аз вероятно спонтанно съм така създаден – да ми прави впечатление драматичното, мъките на хората, страданието, смъртта, че аз това го усещам по-силно, затова и ми се иска него да правя, вместо да разсмивам хората. Правил съм и комедии, … но беше някак странично. Главното ми влечение винаги е била трагедията.“ Така с няколко изречения популярният режисьор Вили Цанков (7 юни 1924 – 21 октомври 2007) обобщава своите творчески търсения и мястото, на което намира най-добре себе си.

Завършва военновъздушно училище, а след това стопански и социални науки в Софийския университет. През 1952 г. се дипломира като театрален режисьор в класа на Боян Дановски във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Специализира режисура в Московския художествен театър (МХАТ). Започва кариерата си в театрите в Шумен и Варна, след което попада в Бургаския театър. По-късно работи в Младежкия театър и Театъра на българската армия в София. В интервю от 1995 г. Вили Цанков си спомня за началото на театралната си кариера, когато подобно на други свои млади колеги се стреми към „верния психологически израз на сцената”, но среща съпротивата както на публиката, с натрапените ѝ от идеологията стереотипи, така и на официалната критика, пазителка на тоталитарната власт.

      „Дори с поставянето на класически автори съм имал неприятности с официалната критика“

Значими в неговата творческа биогарфия са годините в Бургаския театър. Там се събират група млади интелектуалци, сред които са Леон Даниел, Юлия Огнянова, Методи Андонов, Доси Досев, Петър Слабаков, Иван Теофилов… Там, с присъщата на младостта творческа дързост и разкрепостено театрално мислене, те се опитват да намерят пътища за обновление на закостенелите според тях традиции в „твърде текстуалния“ и „емоционално приповдигнат“ театър. Кои са „призраците“ срещу които тръгва прословутият Бургаски експериментален театър, разказва самият Вили:

      „Ние изхвърлихме фалшивия патос и наложихме условния декор и условното мислене“

Поради смелостта да експериментира е уволняван 7 пъти и по идеологически причини му е забранявано да работи в театъра. Но неговите постановки остават пример за новаторски и естетски търсения. Въпреки това Вили Цанков, разсъждавайки върху преходността на своята професия, казва: „Писателят е писател за цял живот, неговото творчество остава завинаги. Художникът с нарисуваните картини – също. А режисьорът е режисьор на момента, докато прави постановки. Това е една болезнена особеност на нашата професия.“ И с присъщата си директност допълва: „Аз се съмнявам в силното въздействие на изкуството, респективно на театъра, спрямо, така да се каже, облагородяването на човека. Никой не може да ме убеди, че излязъл от театралната зала зрителят ще почне да действа според тези морални постулати, които е слушал, видял, против своите материални интереси. Животът явно ни доказва това. Освен това, театърът като изкуство съществува повече от 4 хиляди години. И какво направи, за да стане човекът добър, не жесток, за да престанат войните, насилията, кражбите и всичко друго? Не трябва да се заблуждаваме във всепобеждаващата сила на изкуството. Една от наивните глупости на социалистическия реализъм бе именно твърдението, че изкуството променя нравствено човека… Солидно мислещия човек никога не би се поддал на такава наивност и знае, че всичко това е илюзия…“

След като се отрича от институционалния театър, основава единствения по рода си у нас „домашен театър“. Ето и кратката му равносметка за неговото присъствие в българския театър, както и за първия си домашен театър, опит, който „завърши доста печално“.

      „Сега твърде малко се занимавам с театър и явно не съм това, което бях някога…“

В над 50-годишната си творческа дейност Вили Цанков осъществява повече от 130 театрални постановки. Талантът му намира територии за изява и в киното (режисира 15 филма), в операта, оперетата. Прави и телевизионни екранизации. Като кино- и театрален творец многократно е отличаван с национални и международни отличия, сред които „Лъвът на Сан Марко“ от фестивала във Венеция (за дебютния си филм „Между релсите“, 1964), „Златната ракла“, „ИКАР“, „Аскеер“ за цялостно творчество (2001) и др. Последните години от живота си посвещава на писателска дейност и издава 7 романа, сборници с разкази, книги по теория, в които споделя радостите и мъките си в общуването с театралното изкуство.

През целия си живот Вили Цанков е личност – предизвикателна, търсеща и неуморна. И като такъв – със своите горещи привърженици, но и последователни отрицатели. Винаги елегантен, благородно непристъпен и взискателен – най-много към себе си, той остава, както и често е наричан, един самотен рицар на театралната шпага.

В материала са използвани откъси от интервюта с Вили Цанков от 1994 и 1995 г., запазени в Златния фонд на БНР.