„Българският художник винаги е бил европеец“, не се колебае да казва Атанас Нейков – Найо, чиито творчески търсения преминават във време, белязано с думи като „формалист“ и „буржоазен“. И още: „Изкуството никога не е догматично. То не се натрапва на тези, които не се нуждаят от него“.

Атанас Нейков (30 май 1924 – 26 декември 2003) завършва Художествената академия, където учи декоративно изкуство при проф. Кирил Цонев и живопис при Дечко Узунов. При проф. Борис Ангелушев изучава графика и илюстрация. Първите му творби – портрети и триптихи – са от времето в Академията (1942 – 1948). Занимава се с илюстрация на книги, графика, пространствено оформление, художествен дизайн. „Моята многопосочност не е разпиляване“, убеден е художникът. „Търсих пролуки за позицията си в изкуството. Компромиси не съм правил. Отхвърляха ли живописта ми, опитвах чрез графиката. Отхвърляха ли графиката, опитвах чрез дизайна. Не харесваха рисунката ми, правех я от тел…“ За своето решение да не се занимава с живопис, а да се осъществява в други области на изкуството, за младежките си години и донкихотовщината на творците, чуйте размислите на Атанас Нейков:

      „Определен като формалист се бях отказал от живописта“

Действително биографията на Найо – творческа и житейска, е богата и отразява както разностранните му таланти, така и неспирни търсения. Участва в общи, организира и самостоятелни изложби по цял свят. Дълги години лично участва в Центъра за европейска графика „Пранди” – Италия. Заема и административни позиции. Директор е по художествените въпроси в Центъра за нови стоки и мода и член на Националния съвет по промишлена естетика (1969 – 1974), на Софийската градска художествена галерия (1974 – 1985), първи директор е на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Макар че за тези свои „директорства“ художникът казва: „Поведението ми беше антидиректорско, а позицията ми – като на художник“. Въпреки че принадлежи към друго поколение Атанас Нейков, заедно с по-младите си колеги, проправя пътя на новаторските тенденции в българското изкуство. Успоредно с това, той е един от пионерите на художествения пространствен дизайн у нас. Проектира пространственото оформление на античната част на Националния исторически музей (в първата представителна експозиция в Съдебната палата), Археологическия музей, заедно със Светлин Русев – Галерията за чуждестранно изкуство, галериите в Добрич и Сливен, къщите-музеи на Ненко Балкански и Дечко Узунов. Основава и ръководи секция „Графика“ към Съюза на българските художници, многократно е и член на УС. Проектира изложбата от икони на Св. св. Кирил и Методий в църквата „Сан Клементе“ в Рим. Оформя редица български промишлени изложби, панаири и национални изложби. През 80-те години на ХХ в. Атанас Нейков е дизайнер на италианската фирма „Грацци Кристали“ в Модена, водеща в проектирането и изграждането на структури и мебели от стъкло. Ето какво разказва художникът за този аспект от своето творчество и за конструирания изцяло от стъкло български павилион на световното изложение „Христофор Колумб“ в Генуа:

      „Стъклото е особено интересен материал, то може да организира пространството, без да попречи на съществуващата вътрешна архитектура“

Все пак важно е да припомним, че макар и посмъртно, Атанас Нейков получава своята реабилитация като живописец. През 2008 г. е открита изложба с платна, рисувани още през 40-те години и открити от наследниците в ателието на художника. Според съвременните критици те отразяват финес, деликатност и аристократизъм, както и едно неподражаемо усещане за цвят и форма, отчасти формирано от неговия вуйчо и учител Дечко Узунов, но показващо и ярката индивидуалност на един оригинален и нестандартен стил. За „голямото присъствие“ на Дечко Узунов в изкуството ни, както и колко впечатляващи за него са били жестовете на ръката му „чрез които той сякаш оставя себе си“ на платното, Найо си спомня:

      „Много е тежко да имаш за вуйчо един Дечко Узунов“

Фин художник, тънък рисувач и пластик, скулптор и живописец, духовен човек, интелектуалец от европейска класа, Атанас Нейков остави след себе си не само многообразно изкуство. След смъртта му неговата съпруга Виолета Тицин съставя и издава сборник с текстове и репродукции на художника. „Просто съм писал, без да обичам да пиша. Всяка страница е била една ненарисувана рисунка. Пишех за художниците, които рискуват себе си с творчеството си. Това е достойнството на художника – да вижда по-напред“, така творецът обяснява създадените от него статии, студии, есета, посветени както на близки до сърцето му хора – Борис Ангелушев, Дечко Узунов, Ренато Гуттузо, Златю Бояджиев, Николай Гяуров, така и на близки на сърцето му дела – Националната галерия за чуждестранно изкуство, Софийската градска художествена галерия.

Аристократ на духа, един от тези, които трябва да бъдат помнени.

В материала са използвани откъси от интервю с Атанас Нейков от 2000 г., съхранено в Златния фонд на БНР.