Мариана Димитрова в сцена от филма на Едуард Захариев "Една почти любовна история"
Мариана Димитрова в сцена от филма на Едуард Захариев "Една почти любовна история" (1980 г.)

Мариана Димитрова (28 май 1954 – 1 юни 2005) има десетки театрални и филмови роли, с които е свързана цяла една епоха в българското актьорско и режисьорско изкуство. Дебютът ѝ в киното е в ролята на огнената испанска прислужница на Фани Хорн – Кармен от „Осъдени души“, а звездният ѝ филм е „Мъжки времена“, където играе свободолюбивата и красива Елица. Този образ ѝ носи три награди за най-добра женска роля от международните филмови фестивали в Техеран, Лайпциг и Варна. Запомнящи са нейните превъплъщения и в други филми на режисьора Едуард Захариев, сред които „Елегия“ (снахата Тинка Шиякова), „Почти любовна история“ (младата работничка Павлина), „Скъпа моя, скъпи мой“ (главната роля Ана). Тя е Мима от „Дами канят“ и Елена от „Бъди благословена“. „В киното изиграх всички скромни, сериозни, честни български труженички, не че това са лоши българки, и аз съм ги играла с огромна любов, но в себе си нося такива страсти, които в живота ме раздират. Може би излъчвам добротата и кротостта, която носи българката, и затова ми дават все такива роли, но аз съм много експанзивна, крия в себе си много остри черти, избухлива съм и изпитвам нетърпимост най-вече към непочтеността и лъжата, към всичко това, което накърнява човешкото достойнство. (…) Мечтая да изиграя Катрин от „Укротяване на опърничавата“ –  женски образ, който ме привлича с магнитна сила, буря от страсти, енергия, която носи тази Шекспирова героиня“ – споделя Мариана Димитрова в отговор на въпроса дали смята филмовите си роли като олицетворение на обикновената българка.

Aктрисата е родена във великотърновското село Козаревец. Още от дете проявява афинитет към играта на сцена. Професионалният ѝ път започва от Русе, където семейството ѝ се премества да живее. „Като малка ходех много на кино – разказва тя. – Като видях Невена Коканова в български филм, аз си казах, че един ден ще я надмина. Колкото повече пораствах и особено като завърших ВИТИЗ, осъзнах, че не само не мога да достигна Невена Коканова, но не трябва ѝ да се стремя. Още от съвсем малка бях решила, че искам да стана актриса. Бяха ме записали в пионерски театър, където ми даваха само момчешки роли. Само с това се занимавах в детството си и не съжалявам, защото е невероятна магия, защото това изкуство създава едни личности, които се превръщат в идоли на една нация, не говоря за себе си, и така се създава елитът, без който същата тази нация не може да просперира“.
Мариана Димитрова завършва в класа на проф. Желчо Мандаджиев. Още в първата година на своето следване се омъжва за студент от по-горен курс. Ражда се синът им Иво. Три години по-късно се развеждат. През това време Мариана вече е доказала своя талант и е търсена актриса на снимачната площадка. Започва връзка с режисьора Едуард Захариев, за когото е омъжена близо 15 години. За този период от живота си тя споделя: „Това беше една изключителна връзка не само между мъж и жена, но и между творчески индивидуалности. Имахме блестящ работен диалог и в процеса на създаването на филмите сме имали мигове на спаринг партньорство, които развиха моето мислене, научиха ме да гледам на професията и от гледната точка на режисьора. Незабравими мигове. Еди имаше и уникалното качество да избира страхотни актьори за филмите си“.

      Мариана Димитрова за творческите уроци и изключителните личности, с които си е партнирала – запис 1997 г.

Редом с киното актрисата играе и на театрална сцена. През 1978 г. Мариана Димитрова става част от трупата на Театър Българска армия, където са ѝ поверени редица класически образи: Жулиета от „Ромео и Жулиета“, Мария от „Дванайсета нощ“, Соня от „Вуйчо Ваньо“ и много други. Една от любимите ѝ роли е в пиесата на Сам Шепърд „Състояние на ума“, за която получава наградата „МаксиМ“. Именно с това представление Мариана Димитрова се сбогува с българската публика през 1997 година. Тогава тя заминава за Сан Диего, Калифорния, с третия си съпруг Игор Куценок, от когото ражда дъщеря си Александра. В Щатите животът я хвърля от изпитание в изпитание, в които тя трябва да доказва своя характер и воля като майка, съпруга, жена с изключителна кариера зад гърба си и много неясноти пред себе си. Въпреки трудностите Мариана Димитрова прави пробив на театралната сцена в САЩ, след като компанията Old Globe Theatre в Сан Диего я кани за главната роля в спектакъла „Света Петдесетница“ от Дейвид Еджър. С договора си за ролята Мариана Димитрова става член на Профсъюза на американските актьори, което до онзи момент не е присъждано на български актьор. Започва работа като преподавател по актьорско майсторство и открива у себе си влечение по писането. Създава автобиографичната книга  „Американски синдром“, детските фантастични истории „Любопитните пътешественици“ и „Страхотните смели луди момчета и малкото чудовище“. Мечтае да създаде школа по изкуства, която в почивните дни да бъде българско училище, в което да учат децата от български произход в Сан Диего. Така и не успява да изрази себе си в новото начинание. На 51-годишна възраст актрисата, която казва, че винаги е „крала“ хубавото от заобикалящите я хора и това е помогнало за нейното доизграждане като личност, се самоубива. Може би, защото вече е нямало от кого да „краде“…