Сийка Петрова (30 април 1914 – 4 юли 1996) е една от водещите актриси на оперното изкуство у нас. Родена е в София и от дете свири на пиано. След като завършва гимназия, учи една година в частната консерватория на проф. Димитър Радев, за да се подготви за Музикалната академията, където я приемат през 1935 година. На конкурсния изпит известната оперна певица и вокална педагожка Христина Морфова забелязва изключително тембристия и силен глас на младата Сийка и я взима в класа си. През 1936 г., още студентка във втори курс, Сийка Петрова постъпва в Операта. В продължение на три десетилетия тя изпява всички партии за драматично сопрано. Дебютира именно с такава роля – като Елза в операта „Лоенгрин“ на Вагнер – един автор, чиято музика Сийка Петрова изпълнява на сцената с особено вълнение. Главен диригент на Операта тогава е полякът Адам Должицки, когато чува за първи път 22-годишната актриса, той я определя като Вагнерова певица.

      Сийка Петрова за Вагнеровата музика и специализацията в Париж – запис от 1990 г.

Въпреки военното положение в Европа през декември 1939 г. Сийка Петрова заминава за Берлин по препоръка на нашите диригенти и режисьори, които смятат, че младата актриса трябва да продължи своята специализация в Германия особено, след като владее такъв немски репертоар. Вечерта на гарата случайно среща своя колега от школата на Морфова – Петър Райков (бас), който ѝ помага да се настани в Берлин. Един ден по-късно тя тръгва на уроци при вокалния педагог Цавиловски, по време на които среща своята колежка сопраното Иванка Митева. Първите две години през ваканциите Сийка Петрова пътува до Залцбург – първо, за да си почине, както казва тя самата, от ужасната действителност над града от еженощните бомбардировки, и второ, за да следва курсовете за чужденци музиканти. Записва се в курса за немски опери, специално за Вагнер при професор Ана Ваар Гулденбург. В Залцбург работи вокално с професор Нарате – италианец по произход, директор на Музикалната академия в Палермо. При него затвърждава италианския репертоар и усъвършенства ролите си в „Аида“ и „Тоска“.

В края на войната Сийка Петрова се връща в България. Политическата обстановка в страната вече се явява пречка за изява на западните сцени и като солистка на Софийската опера тя гастролира предимно в Източния блок. У нас си партнира с даровити оперни певци, сред които Георги Белев, Христо Бръмбаров, Събчо Събчев и др. От българския репертоар забележителна е ролята ѝ на Елена от операта „Момчил“, в първата част на която Елена е лирична, но накрая става драматична. През 1957 година софийската публика аплодира успеха на Сийка Петрова и Борис Маринов, които се превъплъщават в Леонора и Флорестан от „Фиделио“ на Бетовен – роля, която актрисата подготвя по време на специализацията си в Германия. След премиерата тя казва: „Всеки участник в операта изживява сега голямо вълнение, защото тя е много мъчна за изпълнение, особено за изпълняващите партиите на Леонора и Флорестан. Почти инструменталното третиране на вокалните партии ги прави много трудни и те могат да се овладеят с много добра техника на дишането. Доколко съм постигнала това, което е искал Бетовен от изпълнителите на операта си, не зная. Но едно е сигурно, че усилията, които всички участващи направихме за успешното изнасяне на това бележито произведение на световната оперна литература, ще тласнат нашето оперно изкуство напред.“ Безспорно, Сийка Петрова е едно от имената, които затвърждават високото ниво на българската оперна традиция.