„Повечето от времето си прекарваше вкъщи, на бюрото си в четене или писане. Не ходеше на кафената, кръчми, по гости, черкви, нито пък обичаше гости, освен неговите приятели, разбиращи от интересите му – песни, приказки и други фолклорни или етнографски материали. С тях беседваше, записваше до балдисване, както казваше майка ми, и когато ловът му бе сполучлив, настроението му се повдигаше и почваше да пее“ – спомня си Иван Шапкарев за баща си – видния възрожденски фолклорист Кузман Шапкарев, един от най-големите събирачи, изследователи и издатели на народно творчество.

      Портрет на Кузман Шапкарев от сина му Иван Шапкарев – запис 1970 г.

Кузман Шапкарев (1 февруари 1834 – 18 март 1909) е роден в Охрид във време, когато българите на Балканите носят историческата отговорност да легитимират своята идентичност. От родния си град Шапкарев пише на Раковски през 1860 година: „Щастлив съм, че съм се родил българин!“ Важна роля в първоначалното му образование изиграва неговият вуйчо Янаки Стрезов, с когото през 1854 г. откриват частно училище. През 1859-а въвежда за първи път преподаването на български език в училището в Струга и славянско пеене в църквите. Именно в Струга той се сближава с Димитър Миладинов, чиято дейност извиквала у младия тогава Шапкарев огромно възхищение и уважение. Когато го запитвали за Миладиновци, той се спирал, умълчавал се и казвал: „Не споменавай Божието име напразно. Та те беха светци!“ 30 години след издаването на техния сборник „Български народни песни“ се появява най-значителният труд на Шапкарев – 6-томният „Сборник от български народни умотворения“ (1891/92). Той съдържа почти два пъти повече песни в сравнение с Миладиновия – около 1300. Всъщност историческата заслуга на Шапкарев е частта с приказките. Малко са фолклористите по онова време, които публикуват приказен фолклор. Шапкарев издава близо 300 приказки от балканските неславянски народи – румънски, албански и турски. В последствие нашите изследователи, сред които и неговият съратник акад. Иван Шишманов, високо оценяват този факт.

До 1883 г. Шапкарев учителства в Охрид, Битоля, Прилеп, Кукуш, а след това екзарх Йосиф I го изпраща в Солун, където участва в създаването на българската мъжка и девическа гимназия. За целите на своята преподавателска дейност той написва 4 учебника за учене на роден език. Сътрудничи за излизащите в Цариград български вестници по отношение на просветното дело и църковната борба.  След Освобождението Шапкарев се мести в България. За кратко време живее в Пловдив, работи като нотариус в Сливен и Стара Загора и като мирови съдия във Враца и Ботевград. Установява се със семейството си в Самоков, където е председател на македонското дружество.  В него членува почти цялата самоковска интелигенция –  учители, чиновници, адвокати, търговци и други. Припознал изцяло идеите на националните борби на българите в Османската империя, Шапкарев тежко преживява смъртта на Гоце Делчев (1903), когото възприема като свой син, потушаването на Илинденско-Преображенското въстание и масовото пристигане на бежанците от с. Белица, Разложко. „Като че ли застаря с 20 години. Взе едно момиче бежанка и помогна за събирането на доста пари и материали“ – разказва сина му.

      Иван Шапкарев: „Нашият дом беше място, където отсядаха всички македонски деятели. Гоце обикновено водеше заседанията в едната стая, а татко си работеше сам в другата, но всичко се чуваше какво се говори в двете стаи“ – запис 1970 г.

След Самоков Кузман Шапкарев се мести в София, където има по-голям възможност да се среща с хора от своя бранш – етнографи, фолклористи, писатели и поддръжници на македонския въпрос. В дома му чест гост е и Пейо Яворов, с когото Шапкарев надълго и нашироко обсъжда книгата, която писателят подготвя за Гоце Делчев. „При пристигането в София се заема да създаде условия за успешна работа. Покрай уреждането на един вид кабинет, той се грижи да уреди и градина с цветя, която най-старателно полива всяка сутрин, преди да започне работа. Полива я и пее народни песни. Подрежда наново библиотеката си, която съдържаше почти всички броеве на министерския сборник, периодическото списание „Читалище“, „Денница“, речниците на на българския език на Александър Дювернуа и Найден Геров, сборникът „Веда словена“ на Стефан Веркович и все от рода на неговите фолклорни интереси“ – споделя в спомените за баща си Иван Шапкарев.

Кузман Шапкарев оставя голям по обем ръкописен труд с научна стойност. Днес неговите мемоари с надпис „Материали по Възраждането и българщината в Македония от 1854 до 1884 г.“ се съхраняват в архивите на БАН, чийто член е от 1875 г. – тогава Българско книжовно дружество.  Приживе получава признание за своята обществено-книжовна дейност и е награден с царския орден „За гражданска заслуга“ V-та степен. „Е, деца мои, Господ забавя, но не забравя“ – се обръща Шапкарев към семейството си при получаване на отличието. Животът му е белязан със съдбата на българите от края на 19-и век и е свидетел на важни събития от новата история на Балканите. Подобно на римския сенатор Катон Стари, който винаги започвал и приключвал речите си в римския Сенат с възгласа: „Картаген трябва да бъде разрушен!“, и Кузман Шапкарев постоянно повтаря и натяква при всеки случай: „Пазете българщината от безбройните ѝ врагове“. Умира през 1909 г. на 75-годишна възраст след четиридневно боледуване от пневмония в София. Погребан е в Софийските гробища, алея 35, ред 13-и, гроб 13-и.