Цилия Лачева, Петър Славински и Румяна Узунова на писателска конференция в СБП, 1972 година.Фото-архив Тодор Славчев
Цилия Лачева, Петър Славински и Румяна Узунова на писателска конференция в СБП, 1972 година.

Петър Славински (19 март 1909 – 24 октомври 1993) е писател и драматург, с дългогодишно творческо присъствие в нашата литература. Над 50 заглавия – десетина романа, единадесет драматургични произведения, от които три комедии (в съавторство с Боян Дановски), сборници с новели, разкази и повести за деца и юноши, приказки, десетки преводи и издания в чужбина на повече от 25 езика – това е наследството, оставено от него.

Интересна е неговата биография, от която ще посочим само някои любопитни факти.

Още като студент по право в СУ „Св. Климент Охридски“ е награден за драмата „Фрина” в конкурса „Българска драма“ с председател проф. Александър Балабанов.

Започва работа като писар в Столичната община през 1936 г., по времето на кмета Иван Иванов. Във времето до 1942-ра заема различни длъжности – личен секретар на кмета, редактор на сп, „Сердика“, зам.-началник и началник на административното отделение, главен секретар на Общината. Създава отделението за културни грижи и назначава на различни общински служби над 40 комунисти по времето, когато по силата на Закона за защита на държавата е подсъден за подобни действия. След ареста и разстрела на Никола Вапцаров отделението се приема от полицията като едно от звената на конспирацията, а Петър Славински е уволнен и изпратен редник в наказателна рота в Гърция.

По време на англо-американските бомбардировки през 1944-та е инициатор за спасяването на културни ценности като част от общинските архиви, експонати от къщата-музей „Иван Вазов“, архива на Възраждането, намиращ се в Народната библиотека, архивите на проф. Иван Шишманов, Найден Геров и др.

Петър Славински е първият кмет на София след 9 септември 1944 г. И първият, който е назначен не с указ, а с устна заповед на вътрешния министър. Тогава е едва 35-годишен, но вече със солиден административен опит. Макар и само за 11 дни, той поема кметския пост, а за този популярен факт от биографията си и как се стига до него, разказва в запис от 1984 г., съхранен в Златния фонд на БНР:

      „Моята съдба премина през доста странни и противоречиви перипетии“ прави равносметка писателят

Отказва се от високия пост, за да отиде като военен кореспондент на фронта по време на Отечествената война, редактор е на в. „Фронтовак“. По-късно е избран за председател на Клуба на културните дейци в София, главен секретар на Българо-унгарското дружество за приятелство, активно се изявява в наши и чуждестранни вестници и списания. През 1951 г. решава да замине като нещатен журналист в Шабла. През 1953-1954 година е директор на Държавния музикален театър „Стефан Македонски“, но през 1955 г. напуска директорското място, за да се засели в Балчик, където живее и твори близо 40 години.

За всички тези решения, които и от днешна гледна точка изглеждат като твърде резки обрати, Славински споделя: „Винаги съм смятал, че човек трябва да следва поривите на сърцето си. Мои приятели и познати са ми казвали, че от мен е могло да излезе чудесен организатор, администратор, ръководител. Но аз чувствах, че съм роден за друго. Исках да бъда писател. Исках да пиша на съвременна тематика. А за това трябваше да опозная живота на своите герои. Нещо повече – сам да живея този живот. Защото стара истина е, че никой не е станал добър писател, като е наблюдавал живота само от прозореца на своя кабинет. И аз направих своя избор, венчах се за моята съдба. И не съжалявам.“

Още нещо любопитно: През 1981 г., във връзка с честванията на 1300-годишнината от създаването на България, той дарява на Историческия музей в Добрич колекция от над 60 накита, характерни за периода 17-19 век. Те са събирани в продължение на години от различни региони на България от актрисата Роза Попова и нейния съпруг – поета Стоян Попов, познат под псевдонима Чичо Стоян. Накитите са поверени на Петър Славински по време на Втората световна война и днес са едни от най-ценните експонати във фонда на добричкия музей. А в неговия личен архив, завещан на различни институти има над 6000 писма от Елин Пелин, Кирил Христов, Стилиян Чилингиров, Теодор Траянов, Орлин Василев, Георги Караславов, Борис Ангелушев, Веселин Ханчев и още много писатели, художници, музиканти, актьори… В този архив се намира и историята за преобразяването на Добруджа, съхранена в стенографските му бележници. Защото Петър Славински до края на живота си остава влюбен в просторите на този край, който смята за своя съдба.

Филмът „Птици долитат” (1971), режисьор Захари Жандов, по авторски сценарий на Славински по едноименния му роман, е първият у нас филм на екологична тема в защита на природата на Добруджа и на птиците. Филмът печели награди на кинофестивали във Варна и Монреал (Канада).

Макар и години след като се отказва от кметския стол на София, той продължава да мечтае да види столицата, така, както писателското му въображение я рисува.

В периода 1950 – 1968 написва и публикува редица авторски пиеси и комедии. Най-голям успех му носи „Тайни“ (1959) в съавторство с Боян Дановски, който се играе почти седем години на сцената на Сатиричния театър, както и (в превод) в театрите на Прага, Острава, Брашов и Клуж. Като радиопиеса нашумява и „Автобусът“ (1969).

И със сигурност не е случайно, че последната му издадена книга, съдържаща интересни очерци за Кирил Христов, проф. Александър Балабанов, проф. Боян Дановски, Николай Фол, Константин Кисимов, Иван Димов е озаглавена „Търсачи на свои пътища“. Какъвто е и самият Петър Славински.

По тази публикация работи Меглена Димитрова