Дечко Узунов (вляво) и Сирак Скитник в София, Борисовата градина около 1943 г.
Дечко Узунов (вляво) и Сирак Скитник в София, Борисовата градина около 1943 г.

Той никога не се е стремял към Европа, защото винаги ѝ е принадлежал. Изкуството му, дълбоко национално по дух, излиза далеч извън границите на регионалната значимост. И напълно естествено ЮНЕСКО го обявява за световна личност на 1999 г.

Дечко Узунов е роден на 22 февруари 1899 г. в град Казанлък. Още като дете открива изяществото на изобразителното изкуство и търси своето си място в него. Майка му – баба Лала, събира няколко рисунки на малкия Дечко и ги показва на Антон Митов, учител в тогавашното Рисувално училище. „Нека завърши гимназията, а след това непременно да дойде при нас!“, казва известният художник.

В родния Казанлък Дечко Узунов е ученик първо на Чудомир. В София завършва Художествената академия, а след това специализира в Мюнхен. По-късно, той на свой ред, става професор и преподавател в Академията, където обучава поколения български художници. Сред учениците му са творците Атанас Пацев, Георги Баев, Калина Тасева, Лика Янко, Мария Столарова, Светлин Русев, Георги Божков, Дора Бонева и много други.

„ Аз като преподавател никой път не съм искал да наложа моя стил, а винаги съм търсел онова, което младите имат като лично изразяване. Затуй моите бивши студенти станаха изявени в различни стилове.“

      Дора Бонева: „Когато му правих портрет, той отказа да седне, стоеше прав, предполагам с идеята портретът да не стане прекалено академичен“ – запис от 2010 г.

Дечко Узунов е изключително харизматична личност и винаги сред елита на творческото общество. Негови картини красят музеите и галериите в Париж, Москва, Белград, Будапеща, Мюнхен, Кувейт, Пекин и много други градове по света.

Биографията му е забележителна като творчески възход и обществено признание. Художественото наследство, което оставя, е изключително разнообразно откъм жанрове и видове изобразително изкуство – от приложно до изящно. Виртуоз е във всичко, до което се докосне – портрета, пейзажа, голото тяло, натюрмортите и лиричните акварели, графиката, илюстрациите на книги, сценографията, декоративната и монументална живопис. Рисува стенописи в казанлъшката църква „Свети Йоан Предтеча“, старозагорската опера, Народната опера, Народния театър „Иван Вазов“, в Националния дворец на културата и Съдебната палата в София. Негови илюстрации украсяват книгите на Ангел Каралийчев, Йордан Стубел, Чичо Стоян, Емилиян Станев. Създава декорите и костюмите на някои театрални и балетни постановки в Народния театър по покана на Николай Масалитинов и Кръстьо Мирски.

Не особено известен факт е, че Дечко Узунов представя България на Олимпийските игри в Берлин през 1936 г. По идея на барон Пиер дьо Кубертен, който смята, че спортът е изкуство и нищо друго, в периода от 1908 до 1948 г. има официални състезания и за архитекти, художници, скулптори и музиканти. Художникът участва в конкурса с две свои произведения – „Композиция“ и „Зима в България“.

Председателства Съюза на дружествата на художниците в България между 1939 и 1940 г., както и Съюза на българските художници между 1965 и 1969 г. През 1966 г. е народен представител в Петото Народно събрание на НР България. От 1978 г. Дечко Узунов е член на Българската и на Мексиканската академия на науките, а от 1983 г. – на Европейската академия на науките, изкуствата и литературата. В периода от 1976 до 1978 г. е президент на Международната асоциация за пластични изкуства, а от 1978 г. е неин почетен член.

      Кратко изказване на художника за отговорността на творците в изграждането на естетическо възпитание и художествена култура на обществото – запис от 1977 г.

Като малък Дечко Узунов иска да окачи рисунка с гвоздей на стената. Гвоздеят се забива в окото му. Спасяват го с операция, но с оперираното око вижда зле. Това обаче не му пречи да се шегува: „С болното око гледам формалистично в изкуството. Със здравото – реалистично!“

Днес, 120 години след рождението на художника, продължаваме да го преоткриваме. С неговите портрети, с белите къщи, с бялото момиче, с българските мадони. И да търсим тайната на Дечко-Узуновата младост, която надхвърля границите на малка България, но не може да се ограничи и в рамките само на Европа. Дали ще я разкрием някога въобще, щом с едната четка и цялото си необятно въображение подрежда звученето на багри и линии така, че да се превърнат в излъчваща сияйна светлина ангелска композиция, която принася в дар на човешката цивилизация.

„Аз последните неща как ги правя – на палитрата разбърквам пет-шест тона, за да не ги търся на платното, а да ги имам готови. И започвам с широката четка. Получава се особена смес, която трябва да звучи правилно. Трябва да събереш на фокус всичко, което искаш да кажеш. Защото е особена работа нашето – магия… Светлината ли? Тази светлина не мога да кажа как става. Тя, боята, изглежда мръсна на палитрата, а върху стената свети…“.

      По повод 80-ия си юбилей Дечко Узунов споделя за работния си ден, любимата творба, темата за родния край и предстоящата си картина – запис от 1979 г.