„Нашата държава страда не толкова от слабите партии, колкото от некултурността на политическите мъже, които са неспособни да съзрат задачите, поставени от националното и обществено развитие на България. Държавата има нужда от едно обществено мнение достатъчно просветено, за да цени интересите на страната и достатъчно силно, за да ги наложи.“

Симеон Радев доказа, че може да си най-изтънчен европеец, бидейки същевременно горещ български общественик. Името му, произнасяно на международни конференции, в Обществото на народите, в многобройните чужди столици става синоним на България, а творчеството му е втъкано в духовните устои на нейната вечност.

Роден е на 19 януари 1879 г. в град Ресен, Македония, броени месеци след като Берлинският договор от 13 юли 1878 г., разкъсвайки жестоко България, оставя Македония под турско владичество. Младият Симеон Радев учи в местните български училища в Ресен, Охрид и Битоля, по-късно завършва френския лицей „Галата сарай“ в Истанбул и право в Женева. Завърнал се в София с диплома по право, владее пет европейски езика и три ориенталски (турски, арабски и персийски).

Включва се в българското националноосвободително движение още като ученик. Сътрудничи на печатния орган на Българската екзархия в. „Новини“. Редактор е на някои издания на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), които излизат на френски език в чужбина. След неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание (1903) той се посвещава изцяло на политическия и културен живот в България.

Отдаден на журналистиката, упражнява публицистичното си перо на страниците на в. „Вечерна поща“, на който става и главен редактор. През 1905 г. заедно с Александър Балабанов започват издаването на сп. „Художник“. През 1911 г. Симеон Радев основава всекидневника „Воля“ и участва в неговото списване. По това време излиза и книгата му „Строители на съвременна България“ – фундаментален труд, едно от най-големите и оригинални историографски изследвания за България въобще. Трите тома са неизмерим с други историографски трудове художествен документ за нашия национален живот от 1879 до 1887 година – епоха, която самият автор нарича „епопея на българската енергия“. „Строители на съвременна България“ се доближава в жанрово отношение може би единствено до образец като „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов.

      Симеон Радев разказва за пребиваването си в Петербург като кореспондент на в. „Вечерна поща“, за идеята и създаването на „Строители на съвременна България“ – запис от 1961 г.

През 1918 г. издава книгата си „Македония и Българското възраждане през XIX век“ на френски език. Тя е преведена по-късно (1927) на български и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София.

Известна част от живота си Симеон Радев отдава на дипломатическа дейност. През 1913 г. участва в Конференцията на мира в Букурещ, където остава и като пълномощен министър до 1916 г. След влизане на Румъния в Първата световна война е преместен в Берн. Година по-късно напуска швейцарската столица и отива на фронта.

Радев взема участие от българска страна в подписването на Солунското примирие за спиране на военните действия. След това става пълномощен министър последователно в Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон и Брюксел. Той е и първият български делегат в Обществото на народите в Женева. Твърдо се дистанцира от тоталитарните крайности и на комунизма, и на фашизма. Близостта си със САЩ, Англия и Франция подчертава при всяка възможност. За американските му познанства и престиж говорят имената на редица видни държавници, общественици, магистрати, военни, учени, интелектуалци и пр., които са негови приятели и почитатели. Мнозина от тях, при неговото заминаване от Вашингтон, писмено му изразяват голямото си съжаление, други му подаряват снимките си. Сред тях са двама вицепрезиденти, министри на външните работи, върховни съдии, генерал Дъглас Макартър, президентите Хърбърт Хувър и Франклин Рузвелт.

Симеон Радев е могъща фигура в културата на страната ни в края на XIX и началото на XX век. Освен публицист, историограф, журналист и дипломат, като приятел на Захари Стоянов, Иван Вазов и Елин Пелин, пише статии и за литературата, театъра и живописта. На пиедестал поставя изкуството и художественото слово.

      Синът Траян Радев за връзките на баща си с просветните дейци, за възрожденската му любов, за политическата обстановка и държавниците по това време – запис от 1993 г.

В произведението „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“ (1965) Симеон Радев помества свои статии и есета. Само две години по-късно умира в София на 15 февруари 1967 г., няколко дни след като книгата му „Ранни спомени“ е подписана за печат. Последните думи, които жена му – художничката Бистра Винарова – чува, надвесена над него, са: „Дадох ли нещо на България?“