Владимир Полянов със спомени за софийската бохема, стара София и изкуствоведа Андрей Протич – запис от 1982 г.

Този живословен разказ от записа е на един от талантливите наши писатели, младия тогава, в следвоенната втора декада на миналия век Владимир Полянов (Георги Иванов Тодоров). Според критиката и литературната история той е незаслужено забравен и изтикан в периферията на литературата ни или по-скоро в периферията на нейния канон. Има неща, възбуждащи любопитството, дали заради забравата им, дали заради противопоставянето им на всеприетото, установеното и поради което – закостенялото. Такова явление в нашата литература е диаболичната белетристика или поетика. Нейни представители в началото на 20-те години на миналия век са група младоци, а именно – Владимир Полянов, Светослав Минков, Чавдар Мутафов и Георги Райчев. Особено първите двама са свързани и приятелски, и чрез общите си проекти, и възрастово.

„Всички идеи за напредъка не идват от селото, идват от града, не идват от орача, а идват от интелигента, от човека на идеите, от човека на мисълта – казва Владимир Полянов. – И когато посегнахме да пишем ние двамата (със Св. Минков, бел. ред.), мислехме, че не трябва да тръгнем по пътя на тия, които са преди нас със своите битови разкази, а да внесем онова, което мечтаем да имаме у нас, да се мерим с Европа, дето се казва, а не да се мерим с нашата провинция…“ Но Минков добавя, че не са имали претенциите и не са мислили дали с тяхното навлизане в литературата ще допринесат нещо или не.

Всъщност 20-те години са наричани „златни“. По това време Берлин и Виена са културните столици на Европа, а не само на немски говорещия регион. Това е времето на експресионизма, който в литературата ражда антиреалистичното течение на диаболистите, наследници на постготическата белетристика на Едгар Алън По и Ернст Теодор Амадеус Хофман. Според бележития наш литературовед Боян Пенев Едгар По е не само изключително популярен и превеждан у нас, а и символ на литературната интерпретация на призрачното, фантастичното, страшното, противопоставени на затворения „в кръга на една външна действителност“ светоглед на българския писател, който вижда себе си като художник на „достъпното за външните сетива“.

Така става ясно защо първите произведения на търсещ модерността млад писател като Владимир Полянов са предизвикали изключителен интерес и у критиката, и у читателите. Не че и тогава е имало само възторг от творчеството му. Нашумелият по това време също така млад, но вече авторитетен критик Георги Цанев в рецензия за Полянов и Минков, например, пише: „Бълнувания, сънища, беснувания на идиоти, ако щете, само и само да избегнем делничното, обикновеното, което ни е омръзнало. Всеки ден, всеки час около нас се разиграват кървави и безкръвни трагедии, кипи живот, сблъскват се идеи и воли, но всичко това не интересува младите български писатели. То е за тях вероятно проза.“

Самият Полянов пък обяснява: „Колкото до диаболизма (от лат. diabolos – „дявол“, бел. ред.), аз не мога да кажа конкретно кое ме е насочило към него. От всички автори, които познавах и четях, никой определено нямаше това качество. Не трябва да пренебрегваме обаче обстоятелството, че аз живеех през 1920-21 година в разгромената от войната Австрия, където сецесионът и експресионизмът са преобладаващи тенденции в живописта, когато се появяват първите филми с по-голяма психологическа вглъбеност, ярка острота и експресивност.“ Тъй или инак, това увлечение се трансформира в един момент в „един по-сериозен творчески процес и една по-голяма гражданска отговорност“ по собствената му преценка и диаболичният му период приключва някъде в края на 20-те години. Но именно този период е причината днес, 30 години след смъртта му, отново да се събуди интересът към писателя Владимир Полянов. Инак като режисьор с 80 постановки ролята и значението му за българския театър винаги са били безспорни.

      Режисьорът Пламен Масларов за Полянов като директор на Народния театър и за неговите диаболични разкази – запис от 2003 г.