личен архив

Големите личности обикновено не са лесни хора, нито идеални родители, а децата им често са дълбоко увредени от неспособността да се доближат до тях в пряк и преносен смисъл поради липсата на родителска топлина, както и поради дълбокото вътрешно съмнение, че някога биха били способни да достигнат постиженията им. За мен Дико Фучеджиев (б.р. 16 юли 1928 – 28 ноември 2005) беше бащата, който обичах както никой друг на света, но той беше и примерът за нещо, което ми изглеждаше недостижимо – това да бъдеш писател. Затворената врата на кабинета му и звукът от пишещата машина бяха основата на неговата недостъпност за мен от съвсем ранна възраст. Те се превърнаха в крайъгълни камъни за дълбокото ми желание да се превърна в него, за да го имам завинаги. Беше красив и беше писател. Малко хора могат да се похвалят с подобен баща. С времето осъзнах, че дисциплината ми идва от него. И не защото той ме е учил на нея в някакви дълги и топли разговори между баща и дъщеря, а защото живеех с този пример за работна, но и житейска дисциплина.

Както вече сте разбрали, не беше лесно да си около Дико Фучеджиев. Той живееше с много затворени врати в себе си. Само най-близките му приятели и хората, които истински го обичаха, знаеха, че когато тези врати се открехнеха, от тях се показваше един нежен, светъл и добър човек. Кратките мигове, в които си позволяваше да покаже крехкостта на това, което пазеше в себе си, привързваха към него по един неминуемо болезнен начин, защото не траеха дълго. Беше отдаден на работата си, вероятно за да не бъде отдаден на емоциите си, които са били твърде сложни за понасяне в едно много сложно време. Научих чак след смъртта му, че брат му е бил в Белене, а самият той е бил заплашван от Филип Филипов, че ако не се подчинява, Мирчо Спасов ще направи така, че да последва съдбата на брат си. Вероятно майка ми не е знаела, че баща ми има брат в лагер, защото го обвиняваше, че е страхлив. Сега, след като знаем цялата истина за мрачния период на комунизма, изборите на баща ми като поведение в обществото, страхливи или не, изглеждат напълно логични за човек, който иска да оцелее, а и да съхрани семейството си от една постоянно дебнеща опасност.

Баща му Слав е бил николапетковист и като такъв става кмет на село Граматиково. Мога само да гадая за страха, който дядо ми, а покрай него и баща ми като негов син, са изпитвали, след като убиват Никола Петков с чук и го качват мъртъв на бесилото. Баща ми е бил с прогресивни убеждения още като тийнейджър. На 9 септември 1944 г. той е шестнадесетгодишен ремсист. През 1947 г., когато Никола Петков бива убит, и дядо ми не само престава да бъде кмет на селото, но и трепери за живота си, изключват баща ми от Партията. Той е само на 19 години. В този момент подобно нещо е почти равнозначно на смъртна присъда. В един от малкото наистина спрени български филми – „Небето на Велека“, по романа на баща ми и режисиран от Едуард Захариев, категорично може да бъде усетен безизходният мрак и страх от репресии, който за много кратко време комунистите са успяли да наложат у хората от Странджа. В „Небето на Велека“ изключват от Партията честен партиец, който се противопоставя на национализацията на стадото на един овчар. Той се самоубива. Това прави и 19-годишният ми баща. Осъзнава какво го чака след изключване от Партията и се прострелва под сърцето с пушка. Слава богу, не уцелва и оживява. И досега е пред очите ми малкият белег на сантиметри под сърцето.

Белегът от куршума беше малък, но всъщност куршумът беше останал в него завинаги по един екзистенциален и дълбоко трансформиращ личността начин. След този несполучлив опит за самоубийство го приемат обратно в Партията. И от този момент нататък обвиненията на Георги Марков в  записките му, че когато заедно слушали „Свободна Европа“ да предава за влизането на съветските войски в Унгария и баща ми премълчал и не казал нищо в подкрепа на унгарците, звучат нелепо. Но за да бъде разбрана нелепостта им, трябва да бъде разбрана и индивидуалната съдба на обвиняемия в една колективна репресивна атмосфера. Вече познавайки атмосферата на постдеветосептемрийска България, няма съмнение, че баща ми се е страхувал, че Георги Марков би могъл да го натопи някъде.

Текстът става прекалено дълъг, не искам да окупирам безкрайно време, макар и в памет на баща ми, но е важно да се знае, че зад всяка публична личност стои често непозната биография. Понякога непозната дори и за роднините. С времето и политическите процеси в България аз започнах да разбирам, че „совите не са това, което са“. Дико Фучеджиев, остро критикуван след 10 ноември като личност, директор на Народния театър (б.р. 1976-1992) и като писател, е направил максималното, за да не последва съдбата на брат си в Белене, а и да остане жив, за да мога сега да пиша тези редове за него като негова дъщеря.

Той остави след себе си като културно аташе в Париж две ателиета, в които и досега български художници ходят на резиденции, както и организацията на първата изложба на Тракийското съкровище в Пти Пале в Париж. Той покани в Народния театър блестящи актьори като Велко Кънев, Георги Мамалев, Андрей Баташов и много други. Благодарение на него на тази сцена Крикор Азарян и Младен Киселов създадоха емблематични постановки. Той написа първия роман на екологична тематика в България (б.р. „Реката“, 1974). Той успя да се пребори природата на любимата му Странджа да не бъде съсипана от завод, който е трябвало да бъде построен, за да се създадат работни места и да се насели района. Хората го помнят като талантлив писател, майстор на езика и добър, чист и честен човек, а тези, които са работили с него, знаят, че беше отличен мениджър на „змийското гнездо“, което по онова време беше Народният театър. А аз съм благодарна, че е бил такъв не само защото ме има, но и защото ми е дал проницателност, благодарение на която сега мога да разкажа истината за него, макар и с голямо закъснение. Тази истина е обща дори и за тези, които я отричат. Всички сме жертви на мрака на комунизма. Времето е най-големият приятел на истината, а след нея въпреки всичко остава само светлина.

Спомен за Дико Фучеджиев с гласа му, запазен в архивите на Българското национално радио:

      А целият простор, развълнуван и синкав, това са прекрасните гори на Странджа, в които за първи път съм вдъхнал въздуха на родината – запис 1983 г.
      Народният театър би се превърнал в мъртъв театър, ако не се поемат в някои случаи творчески рискове, насочени към завоюването на нови позиции на нашата съвременна драматургия – запис 1976 г.