архив БНР

В детската градина
На всеки, който слуша, му дават жълта круша.
И всеки вече слуша, за да получи круша.
Но круша подир круша — дойдоха ни до гуша!
И никой пак не слуша, макар че дават круша.

      На всеки, който слуша, му дават жълта круша. …

Това е едно от най-разпознаваемите детски стихотворения (рецитал на автора от 2012 г.) на Панчо Панчев, известен с псевдонима Дядо Пънч. Роден е на 17 ноември 1933 г. в София. Пише първото си стихотворение в 3-и клас, но не помни какво е. По-късно, като ученик в Руската гимназия, започва да превежда Сергей Есенин. „Сменях няколко гимназии, бях доста палав ученик и същевременно отличник. По едно време имах по всичко 6 и по поведение 5. След това записах театрознание във ВИТИЗ (дн. НАТФИЗ) и бързо разбрах, че съм пригоден за измишльотини.“ – признава писателят.

Панчо Панчев е и драматург, и поет, човек с многостранни таланти и всички те напълно приспособими към театралното изкуство. Автор е на либрета за опера, оперета и балет. Той е сред най-играните български драматурзи не само у нас, но и по света. Комедията му „Приказка за калпаците“ (поправен вариант „Щръклица“) за малки и големи е поставяна във всички театри в България, играна е бившия Съветски съюз, Европа и на „Бродуей“, САЩ. „Винаги ми е правила голямо удоволствие, като я гледам. В нея има нещо истински българско. Смятам, че българското е основното за един български автор“ – споделя драматургът и допълва: „Има ли смисъл да утрепваме мечка“, според мен, е най-смешната ми комедия, приказка за възрастни, в която съм наблъскал много щуротии. Спомням си актьорите от Сатиричния театър Латинка Петрова и Димитър Георгиев-Пушо, които играеха главните роли. Същата тази Латинка, преобразявайки се в образа на Карамфилка, за една година си купи „Лада“.

Панчо Панчев е абсолютен „шампион на гатанките“, но различно от очакваното, неговите остроумни загадки не питат „Що е то?“ и често търсят не един, а три отговора.

      Авторът за „Гатанкова енциклопедия: 777 питащи куплетчета“ – запис 2012 г.

Поетът Владимир Башев често наричал Панчо Пънч по аналогия на английския театрален палячо. А когато му се ражда и първото внуче, псевдонимът Дядо Пънч идва съвсем естествено. Казва, че не той е избрал писателската професия, а тя него и търси корените на тази си склонност у двете си баби Марии. „В село Соволяно при родителите на майка ми съм изгълтал с кориците оранжевите томове с народно творчество. Слушал съм на живо тези думи, дори имам цели пиеси, написани на диалект, той е по-обобщен, не е точно кюстендилски. Соволската ми баба можеше да пее народни песни, да ги рецитира с часове, много знаеше. И може би несъзнателно оттам е тръгнало моето влечение към българщината и народното творчество. Другата ми баба имаше изключително чувство за хумор. Тя е ходила от къща на къща, къде има да се гледа дете, да се пере нещо, да се боядисва, винаги да помага и всичко е правила с много хумор. Та ако някаква смешка в мене е останала, това ми е от тази баба.“

      Дядо Пънч импровизира български и чужди народни мелодии на устна хармоника – запис 2012 г.

„Едно време с децата играехме хоро и аз се хващах на опашката, защото с едната ръка държах хармоничката, на която свиря.“ – спомня си Панчо Панчев. В неговите пиеси за деца винаги има песнички и музикални куплетчета. „Не мога да забравя моята „Червена шапчица“, в която децата до голяма степен симпатизираха на вълка, който беше един смешен и гладен глупчо. Към тази пиеса и към още няколко има чудесна музика на Димитър Вълчев, с когото сме работили много, и той ми правеше комплимента, че на моите куплетчета сами им се пише музиката“. Панчо Панчев казва за себе си, че е глезен автор, защото всичко, което е сътворил, е взимано от ръцете му и играно в много театри.