Дора ГабеРегионална библиотека „Дора Габе“, Добрич

Откакто се родих,
на всички поколения
връстница станах.

Това са може би стиховете с най-синтезираната самооценка за един живот. И не само връстница – на няколко поколения тя е и спътница в живота, и учител по поезия, житейска мъдрост и достолепие. Дора Габе (24 август 1888 – 16 ноември 1983), с рождено име Изидора Пейсах, е истинско явление в литературата ни от миналия век – талантлив поет, много интересна и магнетична личност, част от тогавашния интелектуален елит, автор с необикновена работоспособност, един от най-добрите преводачи на поезия у нас и в други страни, общественик с будна гражданска съвест, неуморен популяризатор на българската литература в чужбина, космополит по душа и радетел за мир между народите. Тя е сред основателите на българския ПЕН-клуб (1926) и негов дългогодишен председател, активен участник в международната писателска организация ПЕН, един от учредителите на Българо-полския комитет (1922), съветник по културните въпроси в българското посолство в Полша (1947 – 1950). От многобройните си отличия и награди Дора Габе оценява като най-високото признание за творчеството си националната литературна награда „Иван Вазов“, с която е удостоена през 1975 г.

Родена в с. Харманлък (дн. Дъбовик), Добричко, поетесата прекарва детството си сред просторите на Добруджа. Добруджанската природа, равнината и хората остават завинаги в спомените и творчеството ѝ. След завършване на Варненската девическа гимназия учи естествени науки в Софийския университет (1904) и френска филология в Женева и Гренобъл (1905 – 1906). На 17 години вече е име, което привлича вниманието на литературните критици със стихотворните си цикли, публикувани в авторитетните списания „Мисъл“, „Демократически преглед“ и „Ново общество“. От началото на 20-те до края на 30-те години името ѝ става популярно и с много стихотворения, разкази, пътеписи, есеистична проза, импресии, отзиви за концерти и театрални постановки, статии за българската и чуждестранната литература, спомени за писатели и поети, отпечатани на страниците на сп. „Златорог“, „Съвременна мисъл“, „Изкуство и критика“, „Добруджански преглед“ и много други списания и вестници и детски периодични издания. През 1908 г. издава първата си стихосбирка „Теменуги“, носеща белези на символизма, чийто редактор е самият Пейо Яворов. „И Вазов ме е учил, и Йовков, и Боян Пенев, но моят единствен учител си остава Яворов! Най-големият ни български поет.“

      Дора Габе за уроците по поетично майсторство на Яворов – запис от 1966 г.

Българската поезия става по-богата с книгите на Дора Габе „Земен път“ (1928), „Неспокойно време“ (1957), „Нови стихове“ (1963), „Почакай, слънце“ (1967), „Невидими очи“ (1970), „Сгъстена тишина“ (1973), „Глъбини“ (1976), „Светът е тайна“ (1982). Във всяка от тях се откриват дълголетното творческо горене, проникновеният философски поглед, неспокойното преследване на истинското, преклонението пред борбеното начало в живота, от което се раждат същинските човешки ценности, всеобхватното познание, радостта от живота и стремежът към щастие, които позволяват на поетесата да запази пролетта в сърцето си. Нещо типично дорагабевско е безкрайното любопитство към света, който тя вижда и възприема с „невидимите очи“ на детството, с детска отзивчивост и непосредственост, удивлението от простите чудеса. Само поет с душа на дете може да каже на морето: „Подай ръка“ или така искрено да благослови започващия ден: „Благодаря ти, утро, че ми се усмихна, че ме позна сред хаоса на своето рождение!“ Дора Габе е винаги съвременна, с винаги будно обществено чувство, всеотдайно обичаща родината си, с несъкрушима вяра в доброто. Тя ни завеща оная вяра в човека, която покорява време и пространство и води към по-съвършеното, към още непостигнатото. Събрала в себе си дъха на земята и блясъка на небесната дъга, Дора Габе е поет, дълбок и силен, свързан с вселената и времето. Със завладяващо жизнелюбие, родена, за да бъде обичана и да обича, тя започва и завършва своя път със стихове за любовта. Ето как описва бъдещата си съпруга изтъкнатият литературен критик и историк Боян Пенев в писмо до приятеля си, психолога и философ Спиридон Казанджиев от 1908 г.: „Колко хубаво звучи това име – Дора! То ми напомня златния отблясък на вечерното слънце, пурпура на зората, огъня на индийските молитви и хилядолетното безмълвие на Висвамитра… Една дума, която е изпълнена с нежни нюанси на най-сладостни тонове и звуци – богато одарена, умна, музикална, поетеса, която тепърва ще прояви силите си.“

      За Дора Габе поезията е във видимото и невидимото, в красивото и грозното, в гнева и кротостта, в омразата и обичта – запис от 1968 г.

Дора Габе разгръща щедрия си талант освен в лириката си за възрастни и като майстор на детската поезия и на поетичния превод. През целия си живот тя твори и за малките читатели – с любов, нежност и грижа за тях. „За деца започнах да пиша, когато моята 6-годишна племенница ме упрекна, че не пиша за нея – спомня си поетесата. – Не смятах тогава, че тия стихове могат да се наричат литературни произведения. Пръв ми поиска детски стихове за печат художникът Александър Божинов и ги напечата в своята „Златна книга на нашите деца“. След това ме подири Ран Босилек за сп. „Детска радост“, а към 1922-23 г. вече ме търсеха от всички детски списания.“ Книгите ѝ за деца, писани между 20-те и 60-те години – сборници с разкази, повести, приказки, стихове, залъгалки, мемоарните импресии, събрани в книжката „Някога“, са част от детската литературна класика. За всеки творец в полето на детската литература стихотворенията на Габе са еталон, школа, критерий и вдъхновение. Ценен принос в българската култура са и преводите ѝ на творби на полски, чешки, руски и съветски, френски и гръцки автори. Именно тя открива за българския читател полската поезия с антологията си „Полски поети“ (1921), както и творчеството на класици на славянската литература и световноизвестни гръцки автори.

      „Чувството за висота получих от Добруджа, а човешкият устрем да опознае вселената е в зародиш у всички нас“ – запис от 1976 г.

Дора Габе – необикновена и като творец, и като личност, със сърце, отворено за много любов и най-вече изпълнено с безпределна любов към родната Добруджа, „този свиден за мене български край,“ на която смята, че дължи жизнеността и дълголетието си. Десетките ѝ книги за деца и възрастни възпитават поколения българи в патриотизъм. В един от шедьоврите на творчеството си – стихосбирката „Почакай, слънце“, плод на една изстрадана мъдрост за истинските стойности на минало и настояще, която поетесата издава в навечерието на 80-ия си рожден ден, тя изрази своята неутолима жажда за живот и ни накара да го заобичаме още по-силно.

      „Почакай, слънце“ в изпълнение на авторката – запис от 1969 г.