„Тая живопис, носеща експресията на старинните стенописи и в същото време съвсем модерно виждане; тая живопис с могъща латентна жизненост, разлюшкана от неукротимо въображение, израства изведнъж като един връх на българското изобразително изкуство. И всъщност за какво решаващо влияние, откъдето и да било, може да става дума тук, дето идея, светоглед, дълбочина, както и всички живописни елементи са една вълшебна смес, квинтесенция на националния гений.“ (Константин Константинов, 1968)

Златю Бояджиев (22 октомври 1903 – 2 февруари 1976) е един от най-самобитните български творци на XX в., чието изкуство се издига до своеобразна житейска философия, чрез която вижда света в цялото му многообразие и хармония, с космическа дълбочина.
Роден е в село Брезово, Пловдивско, в бедно земеделско семейство. Баща му го изпраща да учи в Търговската гимназия в Пловдив, която и завършва, но повече го влече рисуването. През 1932 г. се дипломира в Художествената академия в София при проф. Цено Тодоров, а после се захваща с учителстване в Пловдив. Всъщност неговата „първа академия“ са пловдивските изложби на самоуки художници, на които името му се появява за първи път на графични рисунки още през 1926 г., както и ателието по фирмопис на Гео Мирчев, което по онова време е средище на млади ентусиасти като него. Там съдбата го среща с Васил Бараков и Давид Перец, които също правят първите си стъпки в изкуството. Тримата стават известни в интелигентските среди и артистичната бохема като Бараците. Творческото самочувствие на младия художник се гради в атмосферата на такива ярки имена като Иван Милев, Данаил Дечев, Кирил Цонев, Пенчо Георгиев. През 1939 г. Златю Бояджиев специализира в Италия, където се запознава с предренесансовото и ренесансово изкуство, посещава известни галерии във Франция, СССР, Румъния, Югославия, Полша. Зрелият му и плодовит творчески живот започва в края на 30-те, когато се появяват стилизираните му пейзажи от Пловдив и околностите, портретите на неговите близки. През 1939-40 г. е един от активните дейци на пловдивското Дружество на южнобългарските художници, участва в много изложби.

Любовта на художника към родното Брезово, българското село и земята, народното творчество и бит го вдъхновява през целия му път, по който черпи сокове от вековните корени на живота и природата. В своите образни разкази той рисува с неподправена свежест и правдоподобност традиционния български бит и красотата на природата на родния край, опоетизира нравите и обичаите на българина, изучава националния тип на своите герои. Неговите художествени истини, родени от свободата на творческия дух, са отражение на неизменното му верую – съдбата на човека. По богатство и многопосочност на естетическите търсения светът на Златю Бояджиев е цяла вселена. Той е приказен, изпълнен с хармония, равновесие, симетрия. Художникът пренася на платното различни състояния на човешката природа – вяра, любов, страдание, мъка, идеализъм, саможертва. Още през първия период в творчеството си (1932 – 1951) се изявява като майстор на фигуралната композиция, пейзажа и портрета. Търсенията му са в класическия и неокласически стил, използва класическата иконописна техника („Диптих“, 1941), експресивна техника, а някои негови произведения (картините от Брезовския цикъл) са повлияни от холандската живопис от XVI-XVII в. Багрите на вдъхновената му палитра остават в творби като „Зима в Пловдив (1939), „Брезовски овчари“ (1941), „На нивата“ (1942), „Жътва“ (1945), „Свинарка“ (1945) „Портрет на бащата на художника“ (1940), „Майката на художника“ (1940), „Портрет на младо момиче“ (1941), „Мини Перник“ (1945), „Бригадири“ (1947) и др.

      Художникът Васил Бараков за творчеството на учителя си Златю Бояджиев, „вникнал най-дълбоко във вечното движение на времето чрез вътрешното си прозрение“ – запис от 1986 г.

През 1951 г. след инсулт Златю Бояджиев получава парализа на дясната половина на тялото и загубва говора си. Със силата на характера и артистичния си талант обаче преодолява болестта и продължава да създава шедьоври до края на живота си, преминавайки от умението да рисува виртуозно с дясната ръка към експресивно изразяване с лявата. Стилът и техниката му рязко се променят, художникът разкрива други страни на своята чувствителност и търси нов пластичен изказ. Създава стотици композиции, портрети и пейзажи с оригинален колорит и богато въображение, наситени с много емоция и драматизъм. В тях има и гротеска, и символика, по нещо от наивизма, декоративното изкуство, магическия реализъм. Сътворява един свят, видян с психологическото проникновение на зрелостта и свежестта на детската фантазия. Някои от шедьоврите му – „Автопортрет“, „Родопска сватба“, „Априлското въстание“, „Завръщане от лов“ и картините „Апокалипсис“ и др., са от този му период. През последните 2-3 години от живота си творецът рисува великолепни пейзажи и пресъздава сюжети от Пиринския край, основно от Мелник и Рожен, в които обезсмъртява местната етнография и фолклор, старините и легендите.

„Златю Бояджиев е признание и съдба. Неговото творчество доказва, че една национална култура не очаква ръкопляскания отникъде, а се втъкава в артистичната съдба на света. И затова Златю Бояджиев остава сред големите художници на века“, казва живописецът Йоан Левиев, който по друг начин възприема сътвореното от него преди и след инсулта и не приема разделението на периоди.

      „Има един-единствен художник Златю Бояджиев – огромен творец и силна личност“ – запис от 1993 г.

Творбите на гениалния художник, събрани в държавни галерии, както и в частни колекции у нас и по света, са свидетелство за непреходността на истинската живопис и магическата сила на таланта. Защото чрез родното Брезово и стария Пловдив той изрази света, дори цялата вселена.