Родният дом на българската опера е една къща, построена в края на XIX век на ъгъла на ул. „Раковски“ и ул. „Стефан Караджа“. Това е домът на Иван Гюзелев, първия български философ, физик, математик, астроном и втория министър на образованието след Освобождението, член на Книжовното дружество, сега Българска академия на науките. У Гюзелеви се събира духовният елит: учени, писатели, поети, журналисти, артисти, музиканти, композитори и певци. Освен замисъла за създаването на операта, тук се подготвя от Богдана Гюзелева–Вульпе, Константин Иванович Михайлов–Стоян и Иван Вульпе програмата за първия концерт с оперен репертоар (1907 г.), оттук се подема в пресата и обществото борбата „за“ и „против“ създаването на операта, тук се репетират сцените за първите оперни представления (1908 г.). Голямото начало се подготвя и в квартирата на режисьора Драгомир Казаков, основател на оперното отделение към трупата „Сълза и смях“ през 1890 г., и в Музикалното училище.
Талантливият бесарабски българин Константин Иванович Михайлов-Стоян, солист на прославения „Болшой театър“, пише брошурата „По въпроса за основаване българска народна опера“: „Българската опера ще има значение на едно народно-национално и просветително-образователно учреждение.“ Заради операта започват оперните „войни“. И ако в европейските театри те вече се водят за идейно – естетически принципи (защото навсякъде новото изкуство е прието най-малкото с интерес още през XVII век ), то у нас (в началото на XX век) се воюва с апатията на обществеността. В печата започва остра полемика по въпроса за създаването на оперна трупа, в която видни журналисти и общественици изказват своето мнение. На страниците на в. „Вечерна поща“, в. „Балканска трибуна“, в. „Гражданин“ спорът взема застрашителни размери. „Цървули нема, гайда иска!“ – възмутено заявяват противниците на операта, за които това изкуство е ненавременно, а и ненужно. Много унижения и подигравки е трябвало да понесат първите ентусиасти – Константин Михайлов-Стоян, неговите колеги Иван Вульпе, Богдана Гюзелева–Вульпе, Драгомир Казаков, Димитър Иванов, Панайот Димитров, Желю Минчев, Стоян Николов, Катя Стоянова, Мара Василева, Златка Куртева. И все пак привържениците на операта вземат връх. Българската оперна дружба изнася първото си пробно представление – откъси от „Фауст“ на Гуно и „Трубадур“ от Верди, на сцената на Народния театър на 18 октомври 1908 г.
„При буквално набит от публика Народен театър – четем на страниците на „Музикален вестник“, – имахме удоволствието на 18 октомври вечерта да чуем нашите млади оперни сили да се подвизават и с подьом в душата си да изпълняват ролите си. Публиката е главен фактор при създаване на подобни културни институти, тя е, която подкрепя или отказва своето въздействие…“
След успешния първи спектакъл следват представления с откъси из оперите „Аида“, „Евгений Онегин“, „Русалка“ и „Демон“ (цялата опера) със съпровод на Духовия оркестър на Първи конен полк, а по-късно и на оркестъра на Четвърти пехотен полк с диригенти Хенрих Визнер и Алоис Мацак. В края на 1908 г. е създаден и постоянен оперен хор към Дружбата с диригент Константин Рамаданов.
Фирмата „Оперна дружба“ е регистрирана официално на имената на Драгомир Казаков, Константин Михайлов-Стоян, Иван Вульпе, Димитър Попиванов и Стоян Николов.
За да може Дружбата да продължи мисията си, певецът Стоян Николов залага имота си, а майката на Богдана Гюзелева-Вульпе – Стефанка Гюзелева, става поръчителка на основателите пред Българската народна банка. Трупата работи в неотопления салон на „Славянска беседа“, нает за оперни представления и репетиции. Въпреки трудностите и тежките условия за работа се изнасят спектакли на добро художествено ниво, а постиженията на някои от певците се помнят дълго. В състава на Оперната дружба започват дейността си много от прославените представители на българското вокално изкуство – Петър Райчев, Стефан Македонски, Ана Тодорова, Христина Морфова, Мария Милкова-Золотович, Петър Золотович, Диана Герганова, Мария Митович. Зараждат се все нови и хубави постановки на „Севилският бръснар“, „Бохеми“, „Царска годеница“, „Риголето“, „Княз Игор“ и др.
Българската оперна дружба съществува около 15 години като частно предприятие, с непрекъснати материални затруднения и недостатъчна техническа база. Нейният творчески живот е свързан с непрестанни молби до Министерството на просветата за отпускане на субсидии и еднократни помощи. Едва през 1922 г. в Народното събрание е гласуван законопроект, според който тя преминава на държавна издръжка. Художественото ръководство се осъществява от диригентите Мойсей Златин, маестро Атанасов, Тодор Хаджиев, режисьорите Драгомир Казаков, Николай Веков и Христо Попов. Това е началото на нов етап в развитието на оперното изкуство у нас – периодът на интересния и творчески живот на новосъздадената Народна опера.
Родният дом на българската опера… И днес, в началото на XXI век, мнозина от седящите в „Хепи бар и грил“, ресторанта на ъгъла на ул. „Раковски“ и ул. „Стефан Караджа“, и денонощната върволица, минаваща покрай него, не знаят почти нищо за това свято за българската култура място. И все още няма дори една паметна плоча.
По тази публикация работи Десислава Димитрова