Георги ДюлгеровБГНЕС

Георги Дюлгеров е сред най-интересните и талантливи творци на българското кино. Режисьор и сценарист с много оригинален киноезик и стилистика, вкус към експериментаторска визия и изповеден прочит на историите, които разказва, той обогатява родното киноизкуство с непреходни творби – „Авантаж“ (1977), „Мера според мера“ (1981), „Трампа“ (1978), „АкаТаМус“ (1988), „Лагерът“ (1990), „Платено милосърдие“ (1996), „Лейди Зи“ (2005), „Козелът“ (2008) и много други.
Роден е на 30 септември 1943 г. в Бургас, град с богати театрални традиции. На 14 години написва киносценарий, с който участва в национален конкурс. Четиринайсет-петнайсетгодишен има късмета и шанса да общува с изкуството на такива големи режисьори като Юлия Огнянова, Вили Цанков, Леон Даниел, Методи Андонов, които в края на 50-те години на миналия век създават театър – „оазис на културата“. Това е най-добрият период на Бургаския драматичен театър. През 1970 г. завършва кинорежисура във ВГИК (Всероссийский государственный университет кинематографии имени С. А. Герасимова) в Москва като ученик на режисьора Игор Таланкин. „От него научих две основни неща: да се вглеждам внимателно в националната ни култура и душевност и да се стремя към експресивния стил на филмовия разказ.“ Тези усвоени принципи непрекъснато обогатяват твореца Георги Дюлгеров, позволяват му да разкрива многостранно мисленето на едно ново поколение, с нови търсения и изисквания. Димломната си работа – филма „Бъчварят“ по разказа „Изпит“ на Николай Хайтов, създава в Арменската киностудия, изцяло с арменски актьори и екип. „Бъчварят“ му донася първото международно признание – от кинофестивала в Оберхаузен’70. Силата и самобитността на таланта на режисьора, шлифован в московския ВГИК, се проявяват още с дебютната му новела в българското кино по същия разказ, вече с името „Изпит“ (1971), която получава наградата на младежкото жури на Международния кинофестивал в Локарно’71. Първият пълнометражен филм на Георги Дюлгеров е „И дойде денят“ (1973).

От 1973 до 2010 г. преподава филмова и телевизионна режисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (дн. НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“). През 1994 г. става член на Европейската филмова академия. От 2010 г. е почетен професор на Нов български университет.

      Георги Дюлгеров за историческата ни орисия, посланията на някои от филмите му, партньорството с актьора Руси Чанев и режисьорската работа в предаването „Тик-так“ – запис от 2001 г.

Творческата му аура е толкова силна и заразителна, че завладява с магията на киното всеки на снимачната площадка. „Да снимаш с Дюлгеров е най-чудесен шанс“, казват актьорите му. „Да си негов ученик е огромна школа не само по кино, но и по човещина и морал“, твърдят студентите от режисьорските му класове. Във филмите на проф. Дюлгеров винаги личи стремежът му да освети посвоему същностни въпроси на личното и общественото битие. В едни случаи той въвлича зрителя в сложната проблематика на националната ни идентичност и трагизма на българската история. В други възвеличава великолепието на човешкия дух, а в трети призовава към по-зорко взиране в душата на близкия ни. Особено го занимават взаимоотношенията между личността и обществото, насилието, което то упражнява върху нея и опитът ѝ да се съпротивлява, да оцелее, да запази своята индивидуалност. Интересува се от хора, които са изключение от нормата, от особената нагласа на психиката и душата. Според неговата драматургия човек проявява истинската си същност, само когато е поставен на границата между възможното и невъзможното, между морално допустимото и непозволеното. Георги Дюлгеров е майстор в изследването на социалния абсурд през призмата на поетичния автентизъм. Примери в това отношение са „И дойде денят“, „Авантаж“, „Мера според мера“, „Лейди Зи“ – и значими, и вълнуващи филми… „За мене кинорежисурата е професия на два етажа: като занаят и като отношение към света – казва творецът. – В занаята си принуден да правиш безброй компромиси само и само да създадеш филма. Що се отнася до „горния етаж“, до кинорежисурата като светоглед, там се стремя да бъда безкомпромисен. Можещият сам си заповядва.“ Гледайки филмите му, пропити с хуманизъм, зрителят изпитва усещането за едно упорито и мъчително търсене на правдата и красотата. „Трябва да се вярва в нещо стойностно“, убеден е режисьорът, който проявява завидна интуиция и в откриването на неподозирани страни на таланта у познати актьори.

Очарованието на творбите на Георги Дюлгеров идва и от хармонията на съдържанието и формата. Още от самото начало на творческия си път той придава на своите идеи ярък кинематографичен облик. Признанието на достойнствата на филмите му споделят актьори като Руси Чанев, Мария Статулова, Ивайло Христов, Иван Бърнев, операторът Радослав Спасов, сценаристите Николай Хайтов и Васил Акьов, звукорежисьорът Михаил Каридов, композиторът Божидар Петков – по думите на Дюлгеров „човекът, който винаги успява да подуши филма, да го усети и да предложи най-добрата музика“ и др.

      Режисьорът за заснемането на филма „Мера според мера“ – „пиянството на една снимачна група“ – запис от 1993 г.

Филмите на Георги Дюлгеров са участвали в някои от най-големите световни кинофоруми, сред които тези в Берлин, Локарно, Ротердам, Монреал, Сан Франциско и Сараево. „Авантаж“ е носител на „Сребърна мечка“ за режисура от Международния кинофестивал в Западен Берлин (1978), „Лагерът“ участва в Петнадесетдневката на режисьорите в Кан през 1990 г. „Лейди Зи“ печели голямата награда „Сърцето на Сараево“ за най-добър филм на престижния международен фестивал през 2005 г. и още седем международни приза, сред които е този за най-добър български игрален филм на София филм фест през 2006 г. Монументалната му историческа панорама „Мера според мера“ – магическа смес от игрално и документално кино, в която режисьорът засяга една от любимите си теми – за драмата на човека в разделно време, сблъсъка на индивидуалното и общественото, е отличена с шест национални фестивални награди. Ценен принос в развитието на филмовото ни изкуство са и двете документално-художествени творби на Дюлгеров – „За Нешка Робева и нейните момичета“ (1985), носител на „Златен ритон“ от Националния фестивал на българското късометражно кино в Пловдив’85 и на „Златен рицар“ от Международния фестивал на спортните филми в Палермо (1986), и „За момичетата и тяхната Нешка Робева“ (1986).