Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв –
величав.
– – –
Септември! Септември!
О месец на кръв!
на подем
и погром!
Мъглиж беше пръв
Стара и
Нова Загора
Чирпан
Лом
Фердинанд
Берковица
Сарамбей
Медковец
(с поп Андрей)
– градове и села.

Из поемата „Септември“, Гео Милев

Има немалко такива събития в историята, които са повод за теоретични и идеологически спорове, добро- или недоброжелателни тълкувания и внушения. Такова събитие е и Септемврийското въстание от 1923 г. – първото антифашистко в света според левите идеолози. И тук се започва – въстание ли е това, още повече антифашистко, сиреч има ли по това време фашизъм у нас. За въстание липсвала необходимата спонтанност. Метеж ако е, то метежът определено е антидържавен и противоконституционен акт, т.е. нещо криминално. Бунтът би бил израз на недоволство сред определени среди по определен повод. Май ще се намерят доводи да се пришие към етикета от всичко по нещо, но едва ли това е най-същественото днес, 95 години след събитията от септември 23-та. Същественото е, че те са се случили, за което има причини.

Страната ни по това време изживява последиците от две  национални катастрофи в рамките на пет години само. България е губеща и в Междусъюзническата, и в Първата световна война. Победена, унизена, съсипана и духовно, и материално поради сключения в 1919 г. Ньойски мирен договор и свързаните с него заробващи клаузи. Наложени са непосилни за страната репарации в размер на 2, 25 млрд. златни франка, отнети са Беломорска Тракия и Западните покрайнини. Ньойският диктат слага край на въжделенията за национално единение. То остава мираж, макар за него да е платена висока цена с хиляди жертви по фронтовете, лишения и глад в тила, съсипано стопанство. На България, която преди началото на Балканските войни е в икономически разцвет и се равнява със средноевропейските държави по брутен вътрешен продукт, след 1919 г. са нужни 20 години, за да достигне производствените си възможности от 1912 г… Вътрешнополитическа конфронтация прави мегдан на привнесени отвън крайно леви или крайно десни идеи. Традиционните партии губят обществено доверие и за да се задържат на политическата сцена се обединяват в нови формации като Национално-либералната партия или Обединената народно-прогресивна партия. Кризата на парламентаризма и омерзението от партизанщината избуяват в стремеж към силна власт и се раждат нови политически структури като основания през 1919 г. Военен съюз. Социалното разслоение и кризата пък дават път на левите партии: Комунистическата, Социалдемократическата и най-вече на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) с водач Александър Стамболийски.

На изборите проведени на 22 април 1923 г. земеделците печелят 86 на сто от местата в парламента. Управлението на БЗНС е единственият случай в Източна Европа, когато селяните получават цялата власт и се опитват да трансформират обществото върху принципите на аграризма. Политиката на БЗНС противопоставя селото на града, засяга едрите собственици, нерядко игнорира принципите на демокрацията и напомня за селска диктатура. Срещу Стамболийски застават старите буржоазни партии, монархът, ВМРО, Комунистическата партия, армията. Правителството обявява за свои врагове както тези партии, довели страната до национални катастрофи, така и комунистите, защото са изменили на националния интерес в угода на Москва.

Реакцията към всичко това се изразява в организирането от Военния съюз на държавен преврат на 9 юни 1923 г. с подкрепата на старите партии и мълчаливото съгласие на монарха. Законното правителство на Стамболийски е свалено, самият той е брутално убит, а Борис III е принуден да подпише указ за назначаване на нов кабинет с министър-председател проф. Александър Цанков. На фона на този противоконституционен акт комунистите запазват „неутралитет“ и обявяват сблъсъка за разправия между селската и градската буржоазия. Нещо, което по-късно, разбира се, е отчетено като опортюнистическа грешка от Москва и Коминтерна. По това време Ленин вече е много болен, а авторитет в болшевишката върхушка е Лев Троцки, който сънува „световна революция“ и революционни искри тук и там по места, включително и в България. Ето откъде идва идеята за работническо-селско въстание у нас, което да разпали революционен пожар в цяла Европа. Емисари на това безумство са Георги Димитров и Васил Коларов, които пристигат в България, за да организират въстанието. На това са се противопоставяли старите патийни водачи като Димитър Благоев или Тодор Луканов, които с право са смятали, че тук няма революционна ситуация и подобно начинание е осъдено на провал. Както и става. На 12 септември властите, които са в течение на подготовката на въстание, арестуват 2000 изявени дейци от авангарда на комунистите, което е причина за по-ранното начало на въстанието в Старозагорско и в Северозападна България, а не както е планирано – на 23 септември. За седмица бунтът е смазан, а в последвалите репресии са избити хиляди без съд и присъда. Клаха българския народ, както и турчин не го е клал, пише Антон Страшимиров, но задава и въпроса, къде са подбудителите на всичко това. Ами те всъщност бягат в Югославия.

„Съжалявам – казва Георги Димитров в своята реч на Лайпцигския процес, – че аз и моята партия не бяхме тогава още истински болшевики. Поради това ние не можахме успешно да организираме и да проведем това историческо народно въстание начело с пролетариата. Нашата недостатъчно болшевишка организация, политика и тактика, липсата на революционен опит и особено нашата опортюнистическа, така наречена неутрална позиция на 9 юни през време на военно-фашисткия преврат значително помогнаха на българските народни убийци и палачи, на узурпаторите на държавната власт при потушаване въстанието на масите.“

Според вожда пасивността и нерешителността проявени от редица партийни звена през време на въстанието, съставляват пък главната причина за неизпълнение на плана за едновременно и повсеместно въстание. В своя статия по случай 22-годишнината на Септемврийското въстание Димитров обобщава:

„Най-важната причина за поражението се състои в това, че тогава, като резултат на фаталните грешки на Комунистическата партия и Земеделския съюз, не бе установен крепък съюз между работниците и селяните в борбата против фашисткото правителство на палача Цанков. Втората важна причина беше тази, че въстаниците не успяха да привлекат на своя страна болшинството от армията, която именно бе използвана от Цанков за потушаване на народното въстание. Третата причина трябва да се търси в съществуващото тогава разделение между народните маси и значителна част от българската интелигенция.“

В Златния фонд на БНР се съхраняват доста спомени на участници в септемврийските събития от 1923 г. Чуйте два от тях!

      Спомени на Гелко Божилов за събитията от септември 23-та в Берковско – запис от 1978 г.
      Атанас Тасков с разказ за въстанието в Михайловградско – запис от 1983 г.