Българската делегация начело с княз Фердинанд и премиера Александър Малинов (вляво от владетеля) при тържественото провъзгласяване на Северна и Южна България за независимо царство на 22 септември 1908 г. във Велико Търново

Денят на независимостта – празник, който вече традиционно празнуваме, и за който вече не може да се говори като за малко познат на обществеността. Донякъде можем да се съгласим с думите на проф. Пантев, че „Независимостта не звучи така романтично, както Освобождението и Съединението“, тук няма сражения и гърмежи по улиците, но значимостта на тази, извоювана на дипломатическото поле битка, е не по-малка и можем да кажем, предопределяща бъдещите преломни години за страната ни. Правото, което сме извоювали с Независимостта – да можем сами да влизаме във военни съюзи без санкция на сюзерена, ще ни доведе първоначално до Балканските войни, а в последствие и до съдбоносното ни участие в Първата световна война. Като всяко значимо историческо събитие и нашето откъсване от „узите“ на Османската империя има своите предпоставки, главни действащи лица и среда на развитие. Провалът на Мюрщегските реформи след кървавото потушаване на Илинденско-Преображенското въстание поставя акцента на съставеното на 16 януари 1908 г. правителство начело с лидера на Демократическата партия Александър Малинов.

      Политически портрет на Александър Малинов от ст.н.с. д-р на историческите науки Пламен Цветков и ст.н.с. Методи Петров от НБУ – запис 2000 г..

Новият външен министър ген. Паприков заявява, че „в Македония и Одринско системно и безразборно се избива българско население“ и че България „се готви за всякаква евентуалност“. Едно важно събитие, което разтърсва из основи Османската империя и благоприятства радикалните решения на българските управляващи – през юли 1908 г. избухва младотурската революция, която довежда до детронирането на „кървавия султан“ Абдул Хамид II.  Много скоро обаче българското правителство и князът са информирани от дипломатическия ни агент в Цариград Иван Стефанов Гешов, че целта на младотурците е запазване териториалната цялост на империята, и българските надежди за решаване на Македонския въпрос са застрашени – „раз ние губим с младотурския преврат, ние сме длъжни да потърсим някое възмездие. Такова не може да бъде друго в днешно време, освен пълна независимост на България“.

Всички у нас вече са убедени, че младотурското управление не е в състояние да защити правото си на сюзерен, още повече, че в „европейския концерт“ вече са налице различия по Берлинския договор. Могъщата Австро-Унгария открито изразява претенциите си да анексира Босна и Херцеговина след 30 годишна окупация, регламентирана в Берлинския договор. Българските дипломати започват сондажи в европейските столици, а княз Фердинанд е поканен на годишнината от възкачването на престола на император Франц Йосиф I във Виена, където се очаква съгласуване на действията. Търсен е вече само повод, в исторически план той изглежда немалко смешен – отказът на турския външен министър Тефик паша да покани българския дипломатически агент Гешов на „пилафа“ по случай рождения ден на макар и изпадналия в немилост султан. В Цариград не знаят, че тъкмо Гешов дава идеята да се провъзгласи независимостта в отговор на младотурския преврат. Турската страна се държи крайно обидно и в разразилата се стачка на Източните железници (5.09.1908 г.) – за потушаването и на българска (васална) територия е изпратен влак с турски офицери. Българското правителство окачествява това като провокация, задържа турските военни и обявява национализация на Източните железници. Новият инцидент е още един повод за провъзгласяване на независимостта.

Тържествата на 10 септември в Будапеща по повод 60-годишнината от интронизацията на император Франц Йосиф дават възможност на българския княз да впише нашите намерения в балканската политика на Австро-Унгария. На 17 септември 1908 г., в отговор на молбата на външния министър ген. Паприков, Фердинанд телеграфира, че на 21-и ще бъде в Русе, а на 22-и в Велико Търново, „гдето ще се провъзгласи независимостта“. Обещанието е спазено и на 22 септември, в 10 часа сутринта, влакът с княза пристига на гара Трапезица, откъдето делегацията с министрите и владетеля се отправя към черквата „Св. Четиридесет мъченици“. В прочетения манифест Фердинанд съобщава, че България вече се е издигнала като „държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи“.

      Артистът Сава Димитров чете манифеста, с който се обявява независимостта на България – запис 2006 г.

Председателят на Народното събрание Христо Славейков се обръща към владетеля с молба да приеме титлата български цар. Вестта за обявяването на независимостта се разнася мълниеносно, навсякъде започват поздравления с възгласа „Честито царство“.  На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина и се споразумява да плати за това на младотурската държава 2,5 милиона лири стерлинги (50 милиона златни лева). Възползвайки се от безсилието на младотурците, на 22 октомври 1908 г. Критското събрание обявява присъединяването си към гръцката държава. Верига от събития, които правят Балканите център на европейската политика. Българското правителство също прави постъпки да компенсира Високата порта с цел преди всичко да се намери европейска подкрепа за обявената независимост. Предложените 82 милиона златни лева от Андрей Ляпчев се виждат малко на великия везир Кямил паша, който настоява и за коригиране на границата около Кърджали. Турското предложение е прието като casus belli и ген. Паприков директно заплашва с война, започват мъчителни преговори, в които се намесва Русия. В постигнатото споразумение Руската империя поема върху себе си изплащането на исканите от Високата порта 125 милиона златни лева, като приспадне тази сума от турския дълг, останал от Освободителната война (1877-1878), а България ще издължи 82 милиона златни лева на Русия, като сключи заем с руската държавна банка при изгодни условия. В замяна на това Високата порта се отказва да иска обезщетение от България и признава независимостта ѝ. Официално това става на 6 април 1909 г., след което в продължение на 10 дни европейските сили признават България за царство и за независима държава.