Първите преподаватели на ДВТУ „Кръстьо Сарафов“, есента на 1948 г. От ляво надясно горе: Филип Филипов, Стафан Сърчаджиев, Любомир Танев, Стафан Каракостов, Боян Дановски, Евгени Вашенко, Кръстю Мирски долу: Георги Стаматов, Олга Кирчева, Д.Б. Митов, Владимир Трандафилов, Пенчо ПеневФотоархив: Стоян Сертев
Първите преподаватели на ДВТУ „Кръстьо Сарафов“, есента на 1948 г. От ляво надясно горе: Филип Филипов, Стафан Сърчаджиев, Любомир Танев, Стафан Каракостов, Боян Дановски, Евгени Вашенко, Кръстю Мирски долу: Георги Стаматов, Олга Кирчева, Д.Б. Митов, Владимир Трандафилов, Пенчо Пенев

„Минаваме през мълчаливите кулиси на Народния театър. Вътре няма никого, бяха запалени само лампите на дежурното осветление. Изведнъж Филип спря и гласът му стана рязък:

-Свали си шапката! Минаваме през сцена!“

/из спомените на Огнян Бояджиев/

Филип Кирилов Йорданов (24 юли 1914 г. – 2 август 1983 г.), познат с псевдонима Филип Филипов, е сред големите режисьори и педагози на българския театър. Както той самият, така и неговите постановки въплъщават енергията на страстната борба за справедливост и на човешката любов. Твори във времето след 9-ти септември 1944-а, когато театърът започва да търси съвременните форми на епичното и героичното. Още с първата си постановка – „Вълци и овце“ (1947 г.) от Александър Островски в Народен театър „Иван Вазов“, критиката го определя като бъдещия майстор на театралния реализъм. „Дайте ми истина сурова и неподправена и аз ще я превърна в изкуство“ – често казва режисьорът.

През 1948-а на сцената на Народния театър Филип Филипов поставя друга пиеса от световната класика – една от най-популярните комедии на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е играна близо 200 пъти. Именно английският драматург се оказва повод бъдещият режисьор да се посвети на театъра вместо на правото.

      Филип Филипов за красотата в изкуството – запис от 1975 г.

Дошъл от Варна в София в края на 30-те години на XX в., за да учи в правния факултет, една вечер Филипов отива на театър, където поставят пиеса на Шекспир. Скоро след това той се записва в театралната школа на Боян Дановски, а през 1940-а е приет в държавна театрална школа при Народния театър (днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“). Има щастието да се учи от бележити режисьори и актьори, сред които Николай  Масалитинов, Георги Стаматов и Хрисан Цанков.

„Тримата преподаваха едновременно и актьорско майсторство, и режисура. Много пъти са ме питали дали явните различия в педагогическия подход на тези ярки творци не е обърквал подготовката на техните възпитаници. Винаги съм твърдял, че тези различия не си пречиха, а се допълваха. Важното е да умееш да вземеш от всеки педагог най-рационалното зърно. А най-рационалното е най-подходящото за твоята творческа индивидуалност“ – споменава в свое интервю Филип Филипов, който се счита за ученик преди всичко на Масалитинов.

Филип Филипов е непримиримо принципен в работата си. Детайлно проучва всеки един от героите си от различни гледни точки и чак тогава сяда за първи прочит с актьорите. Присъства на всяка постановка, а след края минава през гримьорните, за да отправи похвала или градивна критика. Всеки негов випуск във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“) му измисля прякор. Някои го наричат Тато – „Леле, Тато ще има да ни се кара!“; „Тато се е бил като лъв за хонорарите ни!“. Учи студентите си на всеотдайност към театралното изкуство и почит към сцената. При първа репетиция професорът коленичи и целува прашния под, защото за него това не е просто под, а сцена.

      Филип Филипов за ролята на педагозите – запис от 1975 г.

През 1967 г. е премиерата на постановката му „Имат думата аристократите“ от Николай Погодин, с която се открива Драматичният театър „Сълза и смях“. Филип Филипов е негов основател и пръв художествен ръководител. В продължение на 10 години е директор и художествен ръководител на Народния театър, както и главен директор на българската кинематография.

През целия си творчески път Филип Филипов работи с усещането, че е мисионер в българското театрално изкуство. Постановките му следват основните процеси и тенденции на времето. Сред тях са: „И най-мъдрият си е малко прост“ от Александър Островски с участието на Апостол Карамитев, „Майка на своите деца“ от Александър Афиногенов с Ружа Делчева, „Глас народен“ от Георги Караславов, „Службогонци“ на Иван Вазов, „Почивка в Арко Ирис“ от Димитър Димов, „Херцогинята на Падуа“ на Оскар Уайлд, „Деца на слънцето“ от Максим Горки и „Майор Барбара“ от Бърнард Шоу.