Писател, литературовед, есеист, критик, публицист, журналист, автор на многобройни книги и сценарии за документални филми, пътешественик из античната история, литературата, изкуството, философията, а също из реалните посоки на света, тънък познавач на славянската, руската класическа и съвременната литература, на музиката и изобразителното изкуство, неуморен събеседник, дипломат, главен директор (1967/68) на Българското радио и генерален директор на Българското радио и телевизия.
Богомил Нонев (17 февруари 1920 – 15 април 2002) е личност, която с основание можем да наречем енциклопедична. Неговото литературно поколение, на което се гордее, че принадлежи, и негови прочути връстници са Александър Вутимски, Емил Манов, Александър Геров, Веселин Ханчев, Богомил Райнов, Валери Петров. „Без историческа памет няма бъдеще. Бъдещето може да бъде по-щастливо, ако не угасва светлината на разума“ – тези думи на Богомил Нонев от книгата му „Наскърбени сетива“ може би са най-добрата илюстрация на кредото на твореца и най-важното му завещание. И още: „Нещастен е този, който се лишава от своето минало, защото така подрязва корените на едно разцъфващо бъдеще.“ Част от наследството му са и мъдрите мисли, изказани в академична лекция след встъпването му в длъжност като директор на Радиото и телевизията, които са актуални и днес: „Фактът от действителността не трябва нито да се промива, нито да се поднася като взета от пътя нечиста хартия. И радиото, и телевизията са национални аудитории и не бива зрителите и слушателите да бъдат удряни всекидневно с чукове по главата. Фактът, както изреченията, има температура, ритъм, мелодия, а и хармония.“ Богомил Нонев е първият носител на учредената през 2001 г. награда „Сирак Скитник“.
От 2003 г. се връчва учредената по инициатива на съпругата му Красимира Нонева и Съюза на българските писатели национална литературна награда „Богомил Нонев“ – за ярки книги на български писатели в областта на публицистиката и есеистиката. Мащабите на респектиращата личност и културните хоризонти на този наш творец, съвременник на поне две епохи, със значима диря в българския културен и обществен живот, са представени през погледа на трима от носителите на отличието на негово име – белетриста и драматург Кольо Георгиев, литературния и филмов критик Григор Чернев и публициста Методи Георгиев, на литературоведа проф. Иван Цветков и дъщерята на писателя Калина Нонева. Откъси от интервюта с Богомил Нонев от 2000 и 2002 г., съхранени в Златния фонд на БНР, връщат спомена за интересни моменти от неговия живот – работата в Радиото, имена и събития, влезли в историята, напускането му на Югославия като персона нон грата (бел. ред. – аташе по културата и печата в посолството на България в Белград през 1947-50 г.) и назначаването му за председател на Сценарната комисия при Комитета за кинематография през 1951-53 г.
Радиопортрет на „последния енциклопедист и поклонник на всички музи“ – запис от 2010 г.:
Щрихи към личността на Богомил Нонев:
Григор Чернев, близък приятел на писателя, от когото е научил много:
„В него има възрожденски дух. Бих го нарекъл последният енциклопедист и поклонник на всички музи… Най-интересното при него е, че съчетава и сближава различните жанрове и не се смущава от каноните. Той си остава в своето време, но интересното е, че го прекрачва и ни показва едни по-нови, модерни и всеобхватни начини на писане… Неговата „лебедова песен“, както я наричахме, всъщност е една тотална, космическа проза, в която е съчетана историята с бъдещето. Той беше много силно обладан от историята, особено античната, и доста умело и продуктивно я преплиташе с днешните проблеми.“
Проф. Иван Цветков:
„Богомил Нонев беше изключително добронамерен, широка душа, широко скроен човек в отношението си към колегите, младите хора и приятелите. Неговата богата култура и енциклопедичност си личаха във всичко… Той беше особен център, който излъчваше уют и топлина. Рядко съм срещал толкова изключително внимателен, влюбен в семейството си човек.“
Кольо Георгиев, с когото ги свързва дългогодишно приятелство:
„С него беше много лесно да общуваш. При това общуване въздухът около него бе силно озониран, предразполагаше към доброжелателство, откровеност, любопитство. Той беше ерудит, много знаеше, разбираше от много теми, владееше много жанрове, искаше и тебе да дари със знанието си. Универсален човек, разностранен интелектуалец и интересното беше, че те прехвърля от един меридиан на друг и винаги нещо можеше да научиш от него. Живееше много разностранно – беше и писател, и критик, и историк, и колекционер на марки, дипломат, административен чиновник от висша класа. Сега вече няма къде, поне според моите представи, да се възпита за кратко време един човек като него в 20-те си години вече да е завършен интелектуалец.“