Офицерът Роже дьо Лил изпълнява за първи път своята „Марсилеза“ в дома на кмета на Страсбург. Картината на Изидор Пилс от 1849 г. се съхранява в историческия музей на града.
Офицерът Роже дьо Лил изпълнява за първи път своята „Марсилеза“ в дома на кмета на Страсбург. Картината на Изидор Пилс от 1849 г. се съхранява в историческия музей на града.
      „Марсилезата“, изп. хор и оркестър на Френското радио, диригент Даниел Розентал - запис от 1959 г.

„Напред, деца на Родината!“ С тези думи започва „Бойна песен на Рейнската армия“, създадена в нощта срещу 26 април 1792 г. от военния инженер Клод-Жозеф Роже дьо Лил (1760 – 1836). Офицерът я написва по идея на кмета на Страсбург Фредерик дьо Дитрих, който е обзет от патриотичен порив при новината за обявената война с Австрия. Химнът придобива огромна популярност след като под неговите звуци части на Френската гвардия от Марсилия пристигат в Париж на 30 юли, за да се присъединят към атаката срещу двореца Тюйлери. През септември 1792 г. химнът на марсилците се превръща в „Марсилезата“ и официално е предложен на военното министерство като химн на сражаващата се република. „Марсилезата“ има такъв успех по времето и след Френската революция, че на 14 юли 1795 г. с декрет е обявена за национален химн.

Политическите промени във Франция при сменящите се режими и трите последователни революции (1830, 1848 и 1871 г.) се отразяват и на съдбата на творбата. Интересен факт е, че Наполеон Бонапарт не харесва „Марсилезата“, макар тя да съпровожда победните му походи в Италия и я заменя с химна „Да бдим за добруването на империята“. Но след поражението в Русия именно „Марсилезата“ влива сили в редиците на гвардейците при Ватерло.
По време на монархическата реставрация песента е обявена за „размирническа“, но победно се завръща през революционните дни на февруари 1830 г., символично изобразени в знаменитата картина на Делакроа „Свободата води народа“. Точно тогава младият композитор Ектор Берлиоз оркестрира „Марсилезата“ и по този начин създава „официалната“ версия на химна за „голям оркестър и хор“, за да бъде пята от „всеки, който има глас, сърце и кръв във вените си“ (както пише самият Берлиоз в спомените си). За известно време при Втората република „Марсилезата“ е много ценена, но след преврата от 1851 г. отново става „подозрителна“ и бъдещият Наполеон III безуспешно ѝ търси заместница. Възражда се по време на войната срещу Прусия от 1870 г. Пеят я войниците на бойното поле, както и участниците в Парижката комуна. Скоро песента се превръща в символ на новата република, а на 14 февруари 1879 г. парламентът я определя като „френски национален химн“. Тогава обаче, тя е отхвърлена от някои революционери, които я смятат за химн на властващата буржоазия. През 1888 г. се появява Интернационалът, който на социалистическите конгреси между 1900 и 1910 г. се възприема като истинската песен на революционната работническа класа.
Французите се обединяват около „Марсилезата“ по време на Първата световна война (1914 – 1918). През 20-те години комунистическата партия все още отдава предимство на Интернационала, но след създаването на Народния фронт (1935), преосмисля отношението си и приема, че „Марсилезата“ е революционна песен, химн на свободата. По време на подчинения на Хитлер режим „Марсилезата“ отново е в „немилост“ и е заменена от „Ето ни, маршале“. Възвръща ореола си през 1944 г., когато Париж ликува при освобождението си от нацизма.

      Парижани пеят „Марсилезата“ в деня на освобождението 25 август 1944 г.

В Конституцията от 1958 г. „Марсилезата“ е утвърдена като национален химн на Франция. Творба, която бива издигната в култ, по-късно отхвърлена, мразена, после реабилитирана и пак забранена, но дочакала триумфалното си завръщане. Родена като бойна революционна песен от перото на Роже дьо Лил, с течение на годините „Марсилезата“ се превръща в символ на републиката и химн за прослава на френската нация, а днес по цял свят се възприема като универсален химн на свободата.
За финал – насладете се на още три варианта на химна – тържественото изпълнение на Лондонския симфоничен оркестър, емоционалното на Мирей Матийо при честванията на 100 г. от Айфеловата кула през 1989 г. и джаз версията на Джанго Райнхард.

      „Марсилезата“, изп. Бен Хепнер (тенор) с Лондонския симфоничен оркестър и хор, диригент Мунг-Вун Чанг
      „Марсилезата“, изп. Мирей Матийо в съпровод на Националната гвардия и хора на френската армия
      „Ехо от Франция“ („Марсилезата“), изп. Джанго Райнхард (китара) и квинтет Хот клъб дьо Франс, цигулка Стефан Грапели