Кадър от филма на режисьора Павел Павлов, посветен на Едуард Захариев - "Живот – 24 кадъра в секунда" .Е"Живот – 24 кадъра в секунда"
Кадър от филма на режисьора Павел Павлов, посветен на Едуард Захариев - "Живот – 24 кадъра в секунда".

Едуард Захариев е талантлива, ярка творческа личност, кинорежисьор, оставил творби, които все още нямат аналог в българското кино. Филмите му  от 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век предизвикват жив интерес у зрителите и са образец за изучаване от студентите в театралната академия и днес. Първите му произведения са от документалното кино – „Релси в небето“ и „Сол“.

Роден в Москва, завършва кинорежисура в Академията за филмово и театрално изкуство в Будапеща през 1961 г. В творческата му биография ясно е подчертано предпочитанието към типично българската проблематика. Късометражният филм „Ако не иде влак“ от 1967 г. по сценарий на Георги Мишев е дебютът му в игралното кино. Една история за бездуховността и безнаказаността на овластени местни ръководители. Следват неповторимите му произведения „Преброяване на дивите зайци“ (1973), „Вилна зона“ (1975), „Мъжки времена“ (1977), „Почти любовна история“ (1980), „Елегия“ (1982), „Скъпа моя, скъпи мой“ (1986), „Закъсняло пълнолуние“ (1996) и др.

Основна черта на неговата режисура е внимателно, но ненатрапчиво вглеждане през героите към техните проблеми, но такова преминаване, където и най-дребните детайли придобиват стойност. И тук проличава уникалната мощ на таланта на Еди Захариев, който чрез деликатно изчакване затвърждава с железен почерк непоклатимата авторова гледна точка. Фундамент в творчеството на режисьора са размислите за морал, достойнство, дълг. „Не мога да бъда мерило и координатна система на живота, но допускам, че игнорирането на морал или съвест у човека може сигурно да се пренебрегне, но то няма да остане безнаказано, все някога, някъде животът ще те накара да си платиш.“ През тази идейно-тематична линия, като тънка нишка, но здраво вплетена в сюжета се вмъква и една любовна история, която задължително е силно драматична и емоционално наситена. Прибавянето на нещастна любов към потискащата и безнравствена обществено-политическа действителност, която изобразява във филмите си, ги прави доста песимистични и драматично изпълнени. Любовта е свобода, изкарва на повърхостта най-доброто у човека, кара го да се чувства дори безсмъртен. Обаче, за да се постигне такава екзалтация на духа и мисълта, се заплаща висока цена. В повечето случаи тя е смърт. Тази авторска теза е характерна за една голяма част от филмите на Едуард Захариев, но тя е елемент и от човешката му съдба, като закъсняло пророчество. Елица от „Мъжки времена“ заема достойно място сред най-характерните женски образи в българското кино. Мариана Димитрова със своята ненатрапчива обаятелност, неподправена женственост и мекота претворява силата и хубостта на националния характер. А именно  женските образи доизграждат усещането за съдбовна безвъзвратност в лентите на режисьора.

Филмите на Едуард Захариев са оценени не само у нас. Те получават и редица международни награди като тези от Международния фестивал в Карлови Вари за филма „Вилна зона“ от 1976 г., номинация за „Златна мечка“ на Международния кинофестивал в Берлин за филма „Скъпа моя, скъпи мой“ от 1986 г., номинация за Кристален глобус на Международния кинофестивал в Карлови Вари за филма „Закъсняло пълнолуние“ от 1997 г. Но нито наградите и номинациите, нито големите имена на актьори и сценаристи като Наум Шопов, Филип Трифонов, Георги Русев, Тодор Колев, Никола Тодев, Ицхак Финци, Георги Черкелов, Николай Урумов, Златина Тодева, Мариана Димитрова, Стоян Стоев, Григор Вачков, Велко Кънев, Катя Паскалева, Аня Пенчева, Александър Томов, Георги Мишев, Пламен Масларов, Николай Хайтов и др. дават звездно усещане на режисьора. Те показват „просто, че нещо малко си оставил за някого, някакъв белег, някакъв спомен за това, което си направил“, защото „режисьорът по същия начин, както и другите хора, много неща не знае, опитва се да мъдрува, опитва се да проявява своята интуиция, да усеща…“.

„Той постигаше някаква магичност на разказа… Влюбваше се в актьорите, съумяваше да ги разкърти, а те му се отдаваха. Всичките му състояния стигаха до крайност – и радостта, и отчаянието, и безкомпромисността. Мисля, че ние нямаме друг такъв режисьор.“ Ицхак Финци

      Джоко Росич си спомня с тъжна усмивка за Еди Захариев – запис от 1998 г.

Днес, ако Еди Захариев беше между нас, щеше да навърши 80 години, но неговото желание за „промяна, за проверка на други чувствителности, на нови неща“ го е карало да бърза. Той беше тук само 57 години, но ни завеща своя опит – човешки, психологически, социален, национален, оставяйки ни филмите си.

      Разказ на режисьора за процеса преди създаването на един филм – запис от 1985 г.