Христо Смирненски е псевдоним на поета Христо Димитров Измирлиев, роден на 17 септември 1898 г. в град Кукуш, тогава в Османската империя, днес в Гърция. По време на Междусъюзническата война (1913) хиляди бежанци, между които и семейството на Димитър Измирлиев, се отправят към София, за да търсят спасение и препитание.
„Христо беше най-веселото, пъргаво и жизнерадостно дете в нашия дом. Живите му черни очи бяха винаги засмени. Дяволита усмивка играеше на устните. От малък се отличаваше със своята духовитост и закачливост. Сърдечен и шеговит, той лесно печелеше сърцата на всички. Впечатлителен и наблюдателен, забелязваше неща, на които другите не обръщаха внимание“, разказва за него сестра му Надежда Измирлиева.

      Спомени на Надежда Измирлиева за Христо Смирненски – запис от 1978 г.

В София Христо учи в Техническото училище, но помага в издръжката на семейството си, работейки като вестникар, писар, касиер и печатар. През 1915 г. започва да сътрудничи на хумористични издания – най-напред на вестник „К’во да е“, където използва един от най-известните си псевдоними като хуморист – Ведбал. Три години по-късно се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет. Следват негови публикации на фейлетони и хумористични стихове във в. „Българан“ и списанията „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Сила“, „Смях и сълзи“, „Барабан“. През 1918 г. излиза първата му стихосбирка „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“, която впоследствие претърпява голяма самокритика. До 1920 г. се развива изключително като поет хуморист и сатирик, но хуморът му става все по-социално насочен. През същата година е приет за член на Комунистическия младежки съюз, а година по-късно и на комунистическата партия. Истинският му лирически дебют е стихотворението „Първи май“, написано за първомайския брой на сп. „Червен смях“. На неговите страници следват публикации на поредица от стихотворения: „Ний“, „Червените ескадрони“, „Улицата“, „Утрешният ден“, „Херолди на новия ден“, „През бурята“, „Йохан“. Втората и последна приживе стихосбирка на поета „Да бъде ден“ излиза от печат през 1922 г.

Смирненски въвежда в българската поезия темата за пролетарската революция, но основната идея е социалната несправедливост. Социалната принадлежност става решаващ фактор за идеологическите му възгледи и за убеденото съзнание на пролетарски боец. Мотивите за страданието и спасението най-ярко изпъкват в творбите му „Зимни вечери“, „Децата на града“, „Да бъде ден“. Той е новатор на своето време. Неговото творчество се развива в годините на върховния разцвет на българския символизъм. Смирненски възприема някои похвати от символистичната поетика и мотивите за угнетеното положение на човека, смазан от силата на капитала, за похабената красота и невинност, самотата и отчуждението в буржоазния град. Със своята ранима емоционалност, сам изпитал мизерията и болката от бедността, поетът създава атмосфера на тревожна напрегнатост, страдание, безнадеждност. Чрез алюзия през образа на работника в поезията си Смирненски се заявява като борец за  нов свят, без несправедливост и болка, бедност и мъка. Заклеймява своето символ верую и в „Босоногите деца“ – „Два свята, единият е излишен!“ А копнежа по щастие и безсмъртната любов към хората възпява по неповторим начин в „Херолди на новия ден“ – „Какво по-божествено щастие от бляна да бъдеш човек“.

Прозорливостта на поета го потапя в горестта на трезво-реалистичната човешка и историческа действителност, където една свидна мечта може да деградира. През май 1923 г., последната пролет от живота си, Смирненски публикува сатиричното произведение „Приказка за стълбата“. Тя се превръща в едно напомняне за безпощадните закони на „стълбата нагоре, която води надолу“, за гибелната отрова на властта, предателството като едно от най-големите падения на човешката природа, за съкрушителните резултати на властолюбието. Образът на главния герой, въпреки сатиричния жанр на разказа, е трагичен, защото няма по-голямо падение от това да направиш компромис със съвестта си, считайки, че целта оправдава средствата.

      „Приказка за стълбата“ в изпълнение на народния артист Иван Димов – запис от 1952 г.

Като абсурдна симфония се слива усещането на Христо Смирненски за смърт в творчеството и в реалния живот. От жизнерадостния хумор преминава към горчивия скептицизъм и сатирата, от драмата на масите – към трагедията на индивида. Героите му се борят със смъртта и тази битка е твърде тъжна заради трагично предизвестения край и победа над човека. Във „Вечер“ и „Жълтата гостенка“ поразително и мистериозно е проглеждането в собствената съдба и предчувствие за край. В зората на новия ден, в 6:30 ч. на 18 юни 1923 г., Христо Смирненски издъхва малко преди да навърши 25 години, покосен от „жълтата гостенка“.
„Поиска лист да напише, но това си остава последно негово желание. Лъчезарната усмивка на неговото лице не изчезна и след смъртта му. То сякаш беше озарено от слънчевите лъчи на новия ден.“ Надежда Измирлиева

      За хуманизма в живота и творчеството на поета разказва журналистът Христо Бръзицов в запис от 1978 г.