„Ръченица“ несъмнено е най-известното произведение на големия творец.НХГ
„Ръченица“ несъмнено е най-известното произведение на големия творец.

В сложния и богат на индивидуалности художествен живот в България в края на ХIХ и началото на ХХ век едва ли можем да си представим изграждането на следосвобожденската ни култура без личността на проф. Иван (Ян Вацлав) Мърквичка. Художник, педагог и обществен деец, той намира истинска реализация и признание в страната ни, която става негова втора родина. Роден е на 23 април 1856 г. в село Видим при Дуба, Чехия (в Австрийската империя). С името Иван, с което е познат, Мърквичка е наричан още при идването си в България през 1881 г., а след завръщането си в Чехия през 1921-а дори започва да се подписва с българското си име, на кирилица. Завършил пражката Академия за изобразителни изкуства при проф. Антонин Лхота (1873 – 1877) и специализирал в Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен при известния немски художник проф. Ото Зайц, 25-годишният младеж пристига у нас и със солиден учителски опит. Поканен е от правителството на Източна Румелия и назначен за учител по рисуване в пловдивската мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“. По това време, когато борбата за съединението на Княжество България и Източна Румелия е в разгара си, той се сближава с видните български общественици и интелектуалци Иван Вазов, Петко Р. Славейков, Петко Каравелов, Константин Величков, с които обединява усилия в общи каузи за културното изграждане на България. През 1889 г. се премества в София, където преподава рисуване в Първа софийска мъжка гимназия и развива активна обществена и художествена дейност.

      Изкуствоведката Ружа Маринска за ролята на чешката интелигенция в живота на следосвобожденска България и пътешествието на Мърквичка в българската екзотика – запис от 2008 г.

През 40-те години, прекарани в страната ни, Мърквичка е една от най-авторитетните фигури в българската култура и един от създателите на новото българско изобразително изкуство. В мемоарната си книга „Минали дни“ (1958) художникът и карикатурист Александър Божинов пише, че Иван Мърквичка е един от „най-продуктивните“ художници чехи, работили у нас след Освобождението. Жанровата палитра на творчеството му наистина е много богата – битова живопис, донесла най-голяма популярност на своя създател, портрети, два автопортрета, исторически платна, множество пейзажи и натюрморти, илюстрации, монументална живопис със светски и религиозен характер. Българските народни традиции, празненства, обичаи, танци, традиционни облекла и носии, пресъздадени с етнографска точност, българската природа, бит и славни страници от историята на народа ни са истинско вдъхновение и изкушение за сетивата и таланта на художника, който ги претворява по неповторим начин в картините си. Обединяват ги реалистичният рисунък, стремежът към автентичност, особените ракурси и постановки на фигурите, завършеността на детайла, балансираността на нюансите, богатството на палитрата и най-вече огромната любов на автора към България и българското. Сред най-известните му творби са „Пловдивски пазар“ (1883), „Шопско хоро“, „Сватба в Момчиловци“, прочутата „Ръченица“ (в два варианта, 1894 и 1906), „Задушница“ (в два варианта, 1895 и 1899), „Обезсилен“ (средата на 90-те години), „Циганска веселба“ (1887), „Птицепродавец“ (1887), „Пазар в Пловдив“ (1888), „Българка от Смилево“, историческият цикъл „Страдания за свободата на България“ (известен и като „Под игото“, 1897-98), първият образ на Паисий в българската живопис (1898), посмъртният портрет на княгиня Мария Луиза в облекло на севастократорица Десислава от Боянската църква (1900), портретите на културни дейци, царски и църковни личности и още много други произведения. Интересен факт е, че илюстрациите в първото издание на първия български роман „Под игото“ (1894) на Иван Вазов са дело на Мърквичка и изтъкнатия художник и изкуствовед Антон Митов. А нарисуваните през 1912 г. стенописни композиции „Христос между книжниците и фарисеите в храма“ и „Изкушението на Христос на планината“ в храм-паметника „Александър Невски“ в София и днес напомнят за фината и прецизна ръка на Иван Мърквичка.

Най-много творби на големия творец са притежание на Националната художествена галерия в столицата. Тук се пази и неговият художествен архив от маслени ескизи и етюди и стотици великолепни рисунки.

Мърквичка оставя ярка следа в многообразната картина на зараждащия се художествен живот в България и с многобройните си новаторски начинания. Той е един от инициаторите за основаването на първото художествено учебно заведение у нас по западен модел – Държавното рисувално училище в София (сега Национална художествена академия), открито на 1 октомври 1896 г. с Указ на княз Фердинанд. Наистина, тогавашният министър на народното просвещение Константин Величков създава училището, Антон Митов с хубавите си лекции по история на изкуството с прожекции на велики творби посредством магически фенер убеждава княза и политическия елит в необходимостта от художествено образование в страната ни, а Иван Мърквичка е „душата“ на Рисувалното училище. Негов пръв директор и професор по живопис, той съставя и първата програма за обучение на младите художници и оказва изключително влияние върху тяхното формиране.

През 1893 г. творецът е сред организаторите на първото сдружение на българските художници – Дружеството за поддържане на изкуството в България. С Антон Митов създава и редактира през 1895 –1899 г. първото българско списание за изобразително изкуство – „Изкуство“. Отново заедно с Митов чехът урежда и участва в първата колективна изложба в България, представена в Павилиона на изящните изкуства на Първото земеделско-промишлено изложение в Пловдив през 1892 г., предшественик на Пловдивския панаир. На Мърквичка е инициативата за участието на страната ни в общи или национални павилиони на международни и местни изложби в Париж, Сан Франциско, Торино, Лондон, Гент и др. Малко известен факт е, че освен майстор на четката Иван Мърквичка е и майстор на перото. През 1930 г. в Придворната печатница в София отпечатва на чешки език сонетите си в стихосбирката „Прашинки от неведомото“. В нея рисува с думи живота, щастието, жените и България. Автор е и на книгата „България в образи“, издадена през 1929-а от Българската академия на науките, на която той е дописен член от 1918 г.

След 1921 г. Иван Мърквичка се установява в Прага, но всяка година посещава за по няколко месеца втората си родина, където рисува композиции, вдъхновени от българския живот. Завършва земния си път на 16 май 1938 г., като до края на дните си остава голям българолюбец. На откриването на изложба в НХГ, посветена на 150-годишнината от рождението на художника, изкуствоведката Бисера Йосифова казва, че последната му воля била на погребението му да звучи българска народна музика за свирка или кавал и това негово желание изпълнил български студент по естествени науки в Прага. Йосифова също отбелязва, че запис на тази мелодия се пази в Златния фонд на БНР. Предлагаме ви да я чуете.

      Народна мелодия на дудук в изпълнение на Кирил Шуманов