Цветан Радославов

Философ, психолог, историк, задълбочен познавач на съвременни и древни езици, включително и санскрит, преводач, поет, музикант – цигулар, пианист и композитор, художник, драматург, археолог, етнограф, нумизмат, педагог, деен общественик. Една енциклопедична личност с богата духовност, но и голям патриот, приел за своя мисия да допринесе за изграждането на младата българска държава след Освобождението, да дава знания и възпитава младите българи.

Цветан Радославов, роден на 20 април 1863 г. в Свищов, е потомък на знатните възрожденски фамилии Павлович, Хаджиденкови и Радославови. Дядо му по майчина линия е известният просветен деец и книгоиздател Христаки Павлович, а вуйчовците му са Димитър Павлович, лекар и общественик, и Николай Павлович, първият български художник с академично образование, от когото племенникът наследява увлечението си по живописта и театъра. По силата на житейските обстоятелства през 1871 г. Цветан Радославов е осиновен от дядо си, видния свищовски търговец и радетел за пробуждане на националното съзнание Цвятко Радославов (осиновил и майка му), и затова носи неговото име. Голямо влияние върху формирането на личността на Цветан имат и първите му учители – Емануил Васкидович (просветител и книжовник) и Янко Мустаков (основател на първия български хор), както и дългогодишното му близко приятелство с Алеко Константинов и Иван Шишманов. Цветан Радославов завършва класическа гимназия във Виена и история и славистика в Карловия университет в Прага (1888). Следват пет години учителстване в Априловската гимназия в Габрово, където той е и библиотекар. Жаден за наука, през 1893 г. продължава образованието си в Лайпцигския университет, в който учи философия, санскрит, стара история, класическа филология. През 1898 г. защитава дисертация, оценена като забележителен научен труд, при известния философ и основоположник на експерименталната психология Вилхелм Вунд и получава научната степен „доктор по философия и магистър на изящните изкуства“.

Здраво свързан с българските си корени, Цветан Радославов отказва всички предложения за педагогическа кариера във Виена, Лайпциг и Прага и се завръща в родината си. Чете лекции по експериментална психология във Висшето училище в София (дн. СУ „Св. Климент Охридски“), преподава последователно в Първа, Втора и Трета софийска мъжка гимназия. Харизматичен учител и преподавател като истински духовен баща интелектуалецът възпитава плеяда знаменити личности. Приятелят му Симеон Радев, забележителен писател и историк, пише за него: „Цветан Радославов беше за мен загадъчен. Учител по философия в една от гимназиите, носеше се легенда за неговата ученост.“ „За него нямаше по-благородна работа от работата на учителя – като живо общуване и непосредно въздействие. Не книгата, не институтът, а ученикът, подрастващият човек, съзнанието с неговия божествен огън – това беше най-скъпият му обект“, отбелязва в статия от 1932 г. психологът и философ Спиридон Казанджиев. В спомените си хоровият диригент Драган Прокопиев описва учителя си така: „Беше един много мил, много нежна и чувствителна душа, вселюбеща натура, той ни беше като баща.“ Сред възпитаниците на Радославов са цар Борис III, академиците Спиридон Казанджиев, Никола Михов, Георги Ранков, Георги Наджаков, Петър Динеков, Ангел Балевски, писателите Йордан Йовков и Крум Кюлявков, поетът Никола Ракитин, арх. Александър Дубовик (проектирал сградата на днешната Военна академия), карикатуристът Александър Жендов, както и поколения изтъкнати лекари, учители и художници.

Цветан Радославов се изявява също като художник на пейзажи, цветни миниатюри и картини с исторически сюжети („Патриарх Евтимий се прощава с паството си“, диптиха ,,Старобългарски воини“, създадени през 1912 г., и др.), прави опити в иконописта и резбарството. Трайният му интерес към българската история намира израз в труда „Титлите на българските царе“ и редица статии, както и в богатите му сбирки от нумизматични, археологически и етнографски предмети, събирани от него цял живот. Той ни завещава и философския си труд „Емоционалният фактор при мисленето с оглед на дуалистичните схващания в етиката и религията“. Притежаващ богата музикална култура, Радославов ентусиазирано работи за развитието на българския театър и опера, рецензент на пиеси в Народния театър, автор на драмите ,,Еничарин“ и ,,Слава“, преводач на либрета на опери. Той е сред най-активните членове на Археологическото дружество в столицата. Активно участва и в създаването на държавно музикално училище в София (дн. Национално музикално училище „Любомир Пипков“).

С разностранните си дарования Цветан Радославов оставя светла диря в нашата наука и култура, но за съжаление, недотам позната. Известен е най-вече като автор на патриотичната песен „Горда Стара планина“, която става основа на българския национален химн „Мила Родино“, утвърден през 1964 г. Композира я спонтанно в студентските си години, през 1885-а, на австрийския кораб „Мария Терезия“, когато пътува от Виена за родината, за да участва като доброволец в Сръбско-българската война.

      Директорът на Военноисторическия музей полк. Петко Йотов разказва историята на написването на песента „Горда Стара планина“ – запис от 2005 г.

Текстът на песента претърпява многобройни промени, повлияни и от политическата конюнктура, а музикалната обработка е направена първоначално от композитора Добри Христов през 1905 г. Популярна е версията, че в основата на мелодията е известното в родния край на Радославов Свищовско хоро, както и песенни образци на други народи. Но каквато и да е истината, факт е, че със своя силен патриотичен заряд „Горда Стара планина“ се приема с голямо въодушевление и става много популярна и обичана. Извървяла дълъг път във времето, тя намира място в учебници и сборници като „хубава народна песен“ поради изключителната скромност на създателя й. Едва преди пенсионирането си Цветан Радославов признава пред свои колеги: „Неведнъж съм се възхищавал от прелестите на България, когато се завръщах през ваканциите от чужбина… И най-после можах да напиша текст, да изразя чувствата си към хубостите на своята родина и да намеря съответната нотировка, защото винаги изпитвах неизразим възторг, когато погледът ми обладаваше дивния простор на родината.“ (Стоян Аршинков, „Мила родино“. Цветан Радославов Хаджиденков“, С., 1985) Наследството, оставено от Цветан Радославов е безценна част от българската култура и повод за национална гордост.

Предлагаме Ви да чуете запазения в Златния фонд на БНР вероятно първи запис на песента „Горда Стара планина“, презаписана от стара плоча на фирмата „Одеон“.

      „Горда Стара планина“ – музика и текст: Цветан Радославов, изпълнява оперният певец Петър Райчев