„Небрежният ангел“

Константин Павлов, определян от мнозина като едно от уникалните явления в съвременната ни литература, е роден на 2 април 1933 г. в „с. Попово (после Витошко, преди – Чекало; в момента и отдавна – дъно на язовир „Студена”), Пернишко” – както самият поет се представя в книгата си „Записки 1970 – 1993”. Синтезираният вариант на биографията му е следният: следва право в СУ „Кл. Охридски“, редактор в Радио София (1957-1959), в издателство „Български писател“ (1961 – 1962; 1964 – 1965), във в. „Литературен фронт“ (1963) и „Мултифилм“ (1965 – 1966). След първите му две книги („Сатири“, 1960, и „Стихове“, 1965), посрещнати крайно отрицателно, с неразбиране от критиката, до 1989 г. официално му е отказано публикуването на поезия. Започва работа в „Българска кинематография”. За 9 години е член на Съюза на българските писатели – от 1980 до 1989 г. Член е и на Съюза на българските филмови дейци. По повод 50-та му годишнина е издадена стихосбирката „Стари неща” с творби от първите му две книги и сценарии. Същинското ново издаване на негови стихове е след 1989 г.

Отвъд синтезираните факти обаче…
Заклеймен като непоетичен модернист, непокорен и свободолюбив дух, който заплашва устоите на социалистическото общество. Уволняван, преследван, изолиран. Или както самият той казва: „Повече от три десетилетия бях в утробата на Кита”.

      „Интервю в утробата на кита“

Нравствено упование за мнозина, че е възможно да запазиш себе си в изменчивата конюнктура на времето…

      „Двойник на мнозина“

„24-каратов поет, истински, без примеси… Поезията му притежава чистотата на лириката, но и жилото на сатирата. Тя е философска, защото почти винаги се отнася до големите екзистенциални проблеми.“ (думи на Любомир Левчев)

      „В романтичен план“

А за Светлин Русев „Коцето е оголен и раним, с изострени до крайност сетива, чувствителен и настръхнал към най-лекия полъх на насилието и подлостта… Някои смятат поезията му за трудно достъпна, но всъщност дълбочината на пространствата, които стига, се оказват далечни. Киното приюти отхвърления творец и спечели един от най-добите си сценаристи. А поезията… поезията загуби“.

      „Великото сбогуване“

Ето и част от отговорите на всички незададени въпроси, които Константин Павлов ни завеща, събрани в неговите „Записки 1970 – 1993“, писани, както сочи заглавието, в продължение на 23 години.

Гледам на моите неща като на дневник през времето. Адресатът не е насочен към никого. Отговарям за това, което пиша, само пред себе си.
Истинският творец трябва да носи цялата вселена в душата си. Всичко.
Всяко мое стихотворение е ехо от незаслужен шамар.
Всеки писател има право няколко пъти в живота си да изкрещи: „Аз обвинявам!” Но това не бива да се превръща в негово основно занимание…
Сега мнозина си задават въпроса „как оцеляхме”. Така поставен, въпросът не предполага отговор, а утвърждение за оцеляване. Доста хитричко. А защо никой не си задава въпроса дали наистина оцеляхме? Или поне – какво от нас оцеля.
Продължават да са ми симпатични мислещите хора, а не така мислещите или иначе мислещите.
Имам собствена лудост, която не бих заменил с никоя друга. А още по-малко – с колективна лудост.

Включените в публикацията стихове са от авторски рецитал на Константин Павлов на „Аполония 1988“.