На визитката му пишело: Иван-Сизиф Славов – естетик, кичолог, глуполог и вицолог. Изтласквач на скали в Абсурда. Сам се дефинира като оптимист по воля, песимист по разум и сноб по вяра – проф. Иван Славов на днешния ден щеше да е юбиляр на 90 години.

Роден е в Сливен. Живял и учил в Ямбол. Завършва философия в Софийския  университет „Св. Климент Охридски“ през 1956 г. През 1960 г. става асистент по философия. Доктор на философските науки от 1976 г., професор – от 1979-а. Преподава естетика в Художествената академия и в консерваторията. Член на дружеството на естетиците в Германия. Единствена и най-важна за него награда е тази с почетен знак на името на Стоян Михайловски – за безспорни постижения в областта на сатирата и философско-морализаторската проза.

Книгите на професора винаги са били събитие за най-широк кръг ценители: „Кичът“, „Дилетантът“, „Иронията в структурата на модернизма“, „Прекословици“, „Златната решетка“, „Антология на глупостта“, „Речник на глупостта“, „Смехотерапия“, „Джобен смехар“. В 2011 г. излиза последната му книга „Джоконда-Джокондиада“. В предговора на предпоследното си творение „Тоталният кич“ проф. Славов алармира: „Мутризацията на културата превърна кича от тоталитарен в тотален. Той блика от всички пори на нашия обществен, политически, светски живот. Профанира изкуството, деградира личността, обезличава културата. Тази книга е поредният ми сигнал за опасността от кича.”  Не му стигна живот, за да завърши мемоарите си „Живот в чакалнята“. Отиде си на 16 февруари 2012 г., два дни след 84-ия си рожден ден. В края на пътя си Иван Славов обяви, че кичът нито е вчерашен, нито е утрешен, а е вечен и той повече не се занимава с това явление, което явно не може да се изкорени. Но неговият бестселър „Кичът“ се възприема и до днес като социологическа христоматия. От кича до тоталния кич – предопределена ли е тази градация?

      Проф. Славов за кича, простотията и простащината, чалгата. Интервю на Яна Боянова за „Хоризонт“ - „Преди всички“ – запис от 2007 г.

„Аз смятам, че ние си доутежняваме живота като анализираме. Мен много ме шокира и разсмива голяма част от лозунгите, които ни преследват навсякъде. „На борба срещу…“ Що трябва да се борим? За всичко трябва да се борим. Значи явно сами си създаваме усложнения и после трябва да се борим. В едно рационално общество нещата се решават от само себе си или като се обясни за какво става дума. Тук сме на борба срещу замърсяването на природата, на борба за опазването на чистотата, на борба срещу вредителите, на борба срещу пожарите, перманентна борба… Второ, нашата интелигенция – тя още живее с тези фронтови понятия. Литературен фронт, на културния фронт, отряд от нашата интелигенция, на позиции, на окопи, на отряди. Наистина има едно такова военизиране на езика ни, все едно се намираме във военна обстановка, а това вече показва, че ние не можем да превключим в една ситуация, която изисква вече ум, повече мисъл, повече предвидливост, отколкото тези понятия, лишени до голяма степен от това героизиране, което е било адекватно на времето. Успехите ние ги смесваме с нашите максимални очаквания. Ние обявяваме за успех даже приближаването към него. А понякога дори отсъствието на успех ние го покриваме с намерения.“